— И във връзка с тази работа вашият съпруг е дошъл в Торонто?
— Не — след известна пауза признава Хейли. — Беше по лична работа.
— Лична ли?
— Семейна.
— Той има тук семейство?
— Имаше — поправя я Хейли. — Майка му. Тя почина наскоро и Джон дойде, за да уреди имота й.
— Майка му от Канада ли беше?
Хейли изглежда озадачена от въпроса.
— Предполагам.
— Не знаете ли?
— Всъщност никога не сме се виждали.
— От колко време бяхте женени? — пита Аманда, стараейки се гласът и лицето й да не издадат изненадата й.
— От двайсет и две години.
— Омъжи ли сте се доста млада.
— Предполагам.
— Значи съпругът ви е дошъл да уреди имота на майка си и е довел семейството си със себе си — обобщава Аманда.
— Не обичаше да ни оставя.
— Спрял е децата от училище?
Хейли поклаща глава.
— Децата се обучават като частни ученици у дома.
— Това не ви ли създава много грижи?
— Не. Доставя ми удоволствие.
Аманда кима разбиращо, въпреки че по никакъв начин не може да разбере майки, чиито деца им доставят удоволствие.
— Значи така — произнася тя и се опитва да сглоби малкото нови факти. — Вие и децата ви сте придружили съпруга ви до Торонто, за да прекарате малка ваканция, докато той уреди имота на майка си.
— Точно така.
— С кого се е свързал?
— Свързал?
— Знаете ли името на адвоката, с когото е имал работа?
— Не.
— И никой не се е свързвал с вас след стрелбата? Хейли клати глава. Кичур копринена черна коса се прилепва за плътната й долна устна и остава там. Тя не посяга да го отмахне.
— Колко време бяхте прекарали в града, преди съпругът ви да бъде застрелян?
— Само няколко дни.
— Някой посети ли съпруга ви през това време?
— Не.
— Той обаждал ли се е на някого?
— Поне аз не зная.
— Беше ли споменавал жена на име Гуен Прайс? Малкото цвят, който се бе възвърнал на лицето на Хейли, моментално изчезва.
— Не.
— И в Англия ли не я е споменавал?
— Не. Никога.
— Не я ли е познавал в миналото си?
— Съпругът ми нямаше минало, за което да разказва — натъртва Хейли с най-настойчивия тон до момента. — Родителите му са се развели, когато е бил много малък и той се преместил с баща си в Англия на четири години.
— Никога ли не се е връщал да се види с майка си?
— Не.
Аманда кима. Че едно дете няма желание да види майка си, е най-накрая нещо, което и тя може да разбере.
— И сте сигурна, че той никога не е споменавал името Гуен Прайс?
— Абсолютно.
— И все пак тя го е застреляла.
— Да.
— Сещате ли се за някаква причина?
Хейли поклаща глава и кичурът коса пада от устната й.
— Ами, явно е луда.
— Мислите, че е невменяема?
— Какво друго обяснение може да има? Човек не се мотае наоколо да застрелва напълно непознати хора.
— Именно, мисли си Аманда.
— Къде бяхте в деня, преди съпругът ви да бъде убит, госпожо Молинс? — внезапно променя посоката на разговора тя.
— Какво?
Аманда знае, че тя чу въпроса и нейното „Какво?“ е просто печелене на време, докато реши как да отговори.
— Попитах дали вие и семейството ви сте ходили някъде в деня, преди съпругът ви да бъде застрелян.
Хейли гледа съсредоточено.
— Ходихме до телевизионната кула и после в музея. Спенсър искаше да види динозаврите.
— И после се върнахте в хотела?
— Да.
— От полицията казаха ли ви, че моята… че Гуен Прайс е пиела чай във фоайето, по времето, когато сте се върнали?
— Не. Откъде знаете това? Тя ли ви каза?
— Не. За съжаление моята клиентка е твърде разстроена, за да ни каже каквото и да било.
Хейли Молинс почва да се тресе и да диша на пресекулки.
Аманда се уплашва тя да не получи удар.
— Добре ли сте, госпожо Молинс? Искате ли да ви донеса вода?
— Добре съм — казва Хейли, макар очевидно да не е. — Е, накъде точно биете?
Няколко секунди Аманда формулира отговора си.
— Според една свидетелка, която току-що се появи, Гуен Прайс е пиела чай в барчето на фоайето, когато е забелязала вас и семейството ви да влизате в хотела. Силно се е разстроила. На следващата сутрин се е върнала и е чакала във фоайето цял ден, докато не е видяла съпруга ви. Тогава е извадила от чантата си пистолет, приближила се е и го е застреляла.