— Ами, ето го вашият отговор — заключава Хейли, изправя се на крака и почва да крачи между стола и вратата. — Сигурно го е объркала с някой друг.
Възможно ли е, пита се Аманда. Каква е вероятността майка й де се е припознала, да е объркала Джон Молинс с някой друг? Никаква, отговаря си сама. Майка й може да е всичко друго, но не и човек, който се припознава.
— Тя нищо ли не ви каза? — пита Хейли. — Защо го е извършила?
— Нищо.
Хейли клати глава.
— В такъв случай, това ли е всичко? Защото наистина трябва да се връщам при децата ми. — Тя поглежда към затворената врата на спалнята.
— Те как се справят? — опитва се да печели време Аманда.
— Предполагам добре. Безспорно ние всички сме в шок.
— Ако има нещо, което мога да направя…
— Ако само можехме да си отидем у дома…
— Не би трябвало да продължи още дълго.
— Не разбирам защо изобщо им е нужна аутопсия. — Хейли Молинс кръстосва ръце пред гърдите си, пъхва треперещите си длани под мишниците и почва да се клати напред-назад на пети. — Няма съмнение от какво е починал съпругът ми. За какво им е аутопсия?
— Сигурна съм, че е просто формалност.
— Ами, според мен е варварско. Не е ли достатъчно, че е бил застрелян? Трябва ли допълнително да го режат целия? — От гърлото й се отронва дълбок стон.
Аманда бързо се изправя, приближава се и обгръща с ръце дребната жена.
— Много съжалявам за загубата ви — казва тя. Дори не знаеш колко съжалявам, мисли си.
Няколко секунди Хейли остава отпусната на рамото й, тъжните й вопли потъват в черното вълнено палто на Аманда. Тя долавя някакви допълнителни звуци, но едва когато вече е напуснала стаята и чака пред асансьорите, тези звуци образуват думи. Чак сега схваща смисъла им: „Мили Боже, какво ще стане с нас сега?“
15
Главата на Аманда се върти, а коремът й стърже, когато отваря вратата на стаята си и се отправя към бюрото. Тя си съблича палтото, хвърля го на леглото и се пресята за телефона.
— Трябва да хапна нещо — съобщава на празната стая. Изхлузва си ботушите и звъни на рум сървиса, докато преглежда голямото, подвързано в кожа меню.
— Добър вечер, госпожо Травис — казва й някакъв глас. — С какво можем да ви услужим днес?
— Искам пържола „Ню Йорк“, печени картофи с добавките им и салата „Цезар“. С допълнителен сос.
— Нещо за пиене?
Какво толкова, по дяволите.
— Чаша червено вино.
— Ще се опитаме да ви ги доставим до трийсет минути.
Аманда затваря телефона и се отправя към банята, пуска горещата вода във ваната. Има половин час. Съвсем достатъчно да се накисне добре. Съблича си дрехите и се чуди дали да не се обади на Бен и да му каже какво е направила.
— Няма да се зарадва — казва на отражението си в огледалото. Ще й каже, че не й е влизало в работата да се вижда с Хейли Молинс без него. — Не можах да се въздържа — оправдава се тя, сякаш усеща присъствието на Бен в облака пара над ваната. — Свикнах да правя неща без теб. — Може би, ако той не се беше разбързал толкова да се види с Дженифър, по дяволите…
И какво толкова научи от това неуместно посещение, чува го да я прекъсва.
— Не много — принудена е да признае Аманда. Връща се гола в стаята, отпуска се на ръба на леглото и се опитва да сглоби фактите така, че да ги представи възможно най-добре. — Узнах, че горката госпожа Молинс също като нас не знае нищо. Никога не е чувала за Гуен Прайс и няма никаква представа защо тя е застреляла мъжа й. Как се справям дотук? — Скача на крака и почва да крачи между леглото и бюрото, точно както Хейли Молинс по-рано.
Жената има хубаво лице, мисли си Аманда. При по-щастливи обстоятелства и с малко грим, може дори да се приеме за красива. Дъщеря й безспорно ще стане красавица. И момченцето с тези големи тъжни очи. Бъдещ разбивач на сърца. Горките деца. Да дойдат чак от Англия, в един ден са безгрижни туристи, на следващия вече — опечалени роднини. Каква почивка само.
Само дето те не са били тук на почивка, нали така? Не. Джон Молинс е дошъл, за да уреди имуществото на майка си.