— Казвам се Аманда Травис.
— Да?
— Обаждам се във връзка с Джон Молинс, мъжът, който беше…
— Виж ти, виж ти.
— Моля?
— Вече се чудех кога ще се сетите да ме потърсите, умници такива.
— Така ли?
— Доста време ви трябваше.
— Да, така е — съгласява се Аманда, решавайки, че навярно това е най-простият и най-добър подход. — Питах се, дали мога да намина и да поговоря с вас?
— Разбира се. Но ще трябва да побързате. Утре сутринта заминавам за Бахамите и имам да стягам доста багаж.
— Напускате града?
— Само за една седмица. Хей, записала съм се за тази почивка преди шест месеца и няма да я откажа, само защото вие, приятелчета, изведнъж се събудихте. Ако искате да говорите с мен, трябва да довтасате до половин час. — За втори път, през тези няколко минути, линията прекъсва.
Таксито оставя. Аманда пред висока тухлена сграда, съвършено идентична с другите високи тухлени сгради наоколо.
— Добре дошла в Яндж и Еглинтън — приветства я шофьорът, сякаш кандидатства за работа като туристически гид. — Нали знаете как наричат тази част на града? Надежден и елегантен — отговаря си сам с кискане, когато Аманда не реагира.
Тя му плаща и слиза от колата, поглежда си часовника и отбелязва, че остават още пет минути до края на отпуснатия й срок. Доста добре, казва си и отваря тежката стъклена врата към тесния вход. После преглежда дългия списък с имената на наемателите върху лявата стена, търсейки Молинс, Р.
Отне й пет минути да се облече, още пет да си оправи косата и да се гримира, четири минути стоя пред телефона, в колебание дали да не се обади на Бен, една минута да му позвъни: Аз съм Бен Майерс. Точно сега не съм вкъщи, но ако оставите името и номера си след сигнала… Още една минута да изсипе куп любезности, повечето от които — солени епитети към всички, носещи името Дженифър и пет минути да погълне вечерята, която пристигна точно, когато се канеше да тръгва. (Господи, какво се е случило тук? Веднага ще пратя някоя от камериерките да почисти.) За щастие, цяла редица таксита чакаше близо до вратата на хотела и шофьорът я увери, че за нула време ще я откара до целта й.
— Бен ще ме убие — казва си сега тя и натиска звънеца.
— Качвайте се — проскърцва по домофона някакъв глас. — Апартамент 1710.
Чува се бръмчене, вратата се отключва и Аманда се отправя през старото, оскъдно мебелирано фоайе към асансьорите. Чака сякаш цяла вечност да се отворят вратите на единия, после още една вечност, докато старият, раздрънкан асансьор стигне до седемнайсетия етаж. Вече е просрочила една минута от срока. Чуди се дали Молинс, Р. ще отвори вратата.
Чудех се кога ще се сетите да ме потърсите, умници такива.
Какво означава това?
Хей, записала съм се за тази почивка преди шест месеца и няма да я откажа, само защото вие, приятелчета, изведнъж се събудихте.
Събудили за какво?
— Какво, по дяволите, правя тук? — прошепва през едва разтворените си устни Аманда. — Бен ще ме убие. — В случай, че Р. Молинс не ме убие първа, минава й през ума и едва не се разсмива.
Вратата се отваря. На прага застава жена на средна възраст, ниска, закръглена, с, къдрава кестенява коса, чип, напръскан с лунички нос и предразполагаща усмивка, с пухкави ръце, поставени на едрите й бедра.
— Сама ли сте? — пита тя и протяга врат към коридора.
Аманда се замисля, дали да не излъже, че партньорът й я чака долу, но един поглед към ясните кафяви очи на жената й подсказва, че лъжата не е добра идея.
— Да — честно отговаря тя. — Сама съм.
— Все още не ми придавате особена важност, предполагам. — Жената, облечена с оранжева фланела и изтрити дънки, въвежда Аманда в малкия апартамент, обзаведен в синьо и зелено. — Хубаво е да видиш, че някои неща никога не се променят. Дайте да ви взема палтото. Можете да останете с ботушите, ако предпочитате.
Аманда си изтрива подметките в някаква прокъсана синя изтривалка пред вратата и изхлузва палтото си от раменете. Госпожица Молинс го окачва в миниатюрното кътче, което минава за гардероб.
— Не съм сигурна, че ви разбирам. — Поглежда към широкия прозорец, заемащ по-голямата част от северната стена на всекидневната, вижда светнатите лампи в блока отсреща и си представя хора, отпуснати пред пращящи камини или приготвени да гледат любимите си предавания по телевизията.