Каза, че е спешно.
— По дяволите! — Аманда наглася наклона на лентата в най-стръмно положение.
— Не бива да правите това — казва някакъв мъж и спира до нея.
Аманда усеща топлия му дъх върху голата си ръка.
— Какво не бива да правя? — пита, без да го поглежда. Гласът му е непознат и тя се опитва да си представи как изглежда. Около трийсетте, тъмна коса, кафяви очи. Добри бицепси, силни бедра.
— Просите си някоя травма като правите наклона толкова стръмен. Говоря от личен опит — добавя, понеже тя не обръща внимание на предупреждението му. — Миналата година скъсах мускул. Отне ми шест месеца да се възстановя.
Без да спира да тича, Аманда обръща поглед в неговата посока и със задоволство установява, че той доста се доближава до представата й, само дето навярно е по-близо до четирийсетте, отколкото до трийсетте и очите му не са кафяви, а зелени. Красив по един прекалено спретнат и чистичък начин. Тя го е виждала тук и преди и знае, че това не е първият път, когато той й хвърля око. Тя натиска едно копче и усеща как наклона на машината под краката й се намалява.
— Така по-добре ли е?
— Всъщност най-добре би било изобщо да не използвате наклона. Вие и така бягате силово. Наклонът само ще натовари допълнително бедрените мускули.
— Не бих искала точно тях да натоварвам. — Аманда нулира наклона. — Благодаря. — Пита се колко време му е нужно, за да се представи.
— Картър Рийз — казва той, преди да е довършила мисълта си.
— Аманда Травис. — Поглъща го с един поглед, докато той се качва на пътеката до нея: широките рамене, мускулестите крака, здравия врат. Сигурно в колежа е играл футбол. А сега играе голф и прави фитнес. Най-вероятно съветник по инвестициите. Скоро разведен или поне разделен, ако се съди по липсата на халка. Две деца. Не се интересува от нищо сериозно. Дава му три минути, преди да й предложи да се срещнат по-късно за по питие.
— Хората Манди ли ви наричат?
— Никога.
— Добре тогава. Нека бъде Аманда. Е, често ли идвате тук? — изрича полушеговито.
Аманда се усмихва. Харесва мъже, които с лекота използват клишета.
— Колкото пъти успея.
— Обикновено ви виждам на онези смахнати колела.
— За жалост, днес закъснях малко. Всичките бяха заети.
— Някъде наблизо ли живеете?
— Живея в Юпитер. А вие?
— Уест Палм. Не ми казвайте, че сте изминали целия път от Юпитер, само за да тренирате.
— Не. Дойдох от работа.
— С какво се занимавате?
— Адвокат съм.
— Наистина ли? Впечатлен съм.
Аманда се усмихва.
— Така ли? — чуди се дали не й се подиграва.
— Адвокати с великолепни крака ме впечатляват — продължава той.
Усмивката й замръзва. Трябваше да се досети. Две минути, минава й през ума.
— А вие?
— Съветник по инвестициите.
— Сега пък аз съм впечатлена — подхвърля, като мълком се поздравява за интуицията си и се надява да не звучи прекалено неискрено.
Но дори и да подозира, че комплиментът й не е съвсем искрен, той с нищо не го показва.
— И какво право практикувате?
— Наказателно.
Картър Рийз се смее с глас.
— Съжалявам. Нещо смешно ли казах?
Той поклаща глава:
— Просто не ми се виждате от типа адвокат по наказателно право.
— И какъв е този тип?
— Груб, як, с бирен корем. — Той демонстративно я оглежда отгоре до долу и одобрително се усмихва, сякаш плоският й корем е бил оформен специално в негова чест. — Не виждам никакъв бирен корем.
— Не винаги това, което виждаш, е това, което получаваш — игриво предупреждава тя.
— Бих искал да видя повече.
Една минута.
— Кога свършвате работа? — пита той.
— Ще свърша около пет.
— Около?
— Горе-долу.
— Около? — повтаря той, но този път го произнася „ооколо“. — Долавям ли следи от канадски акцент?