— Е, как можете да разберете? — Повдига рамене Р. Молинс. — Били сте още дете, когато се случиха всички тези лайна.
Аманда се улавя, че е затаила дъх.
— Когато какви… лайна… се случиха?
Жената се засмива и поклаща глава.
— Какво ви става, приятелчета? Никога ли не си говорите помежду си? Искам да кажа, зная, че полицаите са доста подозрителни, но…
— Аз не съм от полицията — казва Аманда на очевидно изненаданата жена.
— О?
— Съжалявам, ако съм оставила това впечатление.
Р. Молинс кръстосва ръце пред щедрия си бюст.
— И коя точно, по дяволите, сте вие?
— Казвам се Аманда Травис.
— Да, така казахте и по телефона. Но не сте от полицията?
— Не. Аз съм от защитата, която представлява Гуен Прайс, жената…
— … обвинена, че е застреляла Джон Молинс.
— Да.
— Е, не е ли забавно. — Р. Молинс се засмива, видимо доволна. Тя посочва към синьо-зелено раирания диван, поставен върху светлия паркет под прав ъгъл с един-единствен тъмносин стол. — Седнете, моля. Желаете ли питие?
Аманда се сеща за чашата червено вино, която остави недокосната на масичката в хотелската си стая. Надява се камериерката да не я е отнесла. Има чувството, че ще се нуждае от нея, когато се върне.
— Може би само вода.
— Вода да бъде — изкисква се жената. Прави само няколко крачки и вече е в неприветливата тясна кухня. Завърта кранчето, взема чаша от шкафчето над мивката и я пълни с вода.
Аманда забелязва, че дръжката на едно от шкафчетата е паднала и е била заменена с яркочервена топка, като носа на клоун. Госпожица Молинс се връща във всекидневната, с една ръка й подава чашата, а с другата посочва дивана.
— Моля — кани я отново. — Заповядайте.
Аманда послушно се отпуска върху синьо-зелените ивици на дивана, леко полага ботушите си на малкото бледосиньо килимче.
— Госпожице Молинс…
— Защо не ме наричате просто Рейчъл. — Жената сяда на тъмносиния стол и поглежда Аманда с усмивка, която казва: Това ще бъде забавно.
— Рейчъл — повтаря Аманда.
— Аманда. — Лека усмивка разпъва закръглените й бузи.
— Какви точно… лайна… се случиха?
Рейчъл Молинс се разсмива.
— Сладурана — казва тя. Аманда се смущава, опитва се да не се изрепчи, тъй като „сладурана“ никога не е било състояние, към което се е стремяла, нито епитет, който й се е нравел. — Нищо не знаете, нали, Аманда?
— Не много — признава си тя.
— И все пак сте знаели достатъчно, за да ме откриете.
— Не беше трудно. Проверих в телефонния указател.
— Открили сте ме в телефонния указател. — Рейчъл Молинс отново се засмива. Макар и дрезгав, звукът е приятен. — И мога ли да попитам защо?
— Разпитах Хейли Молинс, вдовицата на убития — започва Аманда. Чуди се точно колко да каже на Рейчъл Молинс, но решава, че на този етап няма особена полза от прикриване на каквото и да било. — Тя ми каза, че майката на съпруга й е починала наскоро и че той е дошъл тук да уреди имуществото й, така че…
— Така че? — Рейчъл се привежда напред, пъхва едната си ръка в другата и слуша съсредоточено. Аманда отбелязва липсата на каквито и да било бижута.
— Така че, въпреки че госпожа Молинс отрича, помислих си, че е възможно да се намерят още роднини, свързани с жертвата.
— О, така ли?
— Да, така.
— И има ли много от нас?
— Какво?
— В телефонния указател.
— О. Не. Не много, фактически, шестима.
— Фактически — повтаря Рейчъл, предъвквайки думата. — И на всички ли се обадихте?
— Вие бяхте номер пет в списъка.
— Късметлийка съм. — Рейчъл Молинс пак се засмива. — Вие също.
— Искате да кажете, че сте роднина на Джон Молинс?
— Да.
Аманда усеща, че нещо я стяга в гърлото.
— В смисъл?
Кратка пауза, момент на нерешителност, преди Рейчъл да отговори.
— В смисъл, че той ми е брат.
Чашата с вода едва не се изплъзва от ръката на Аманда.
— Моля?
— Аз съм сестрата на Джон Молинс. — Усмивката слиза от лицето на жената. — Пийнете си глътка вода, Аманда. Изглеждате малко бледа.
Аманда отпива, опитва се да си събере мислите, да формулира следващия си въпрос.