— Не разбирам — предава се накрая тя.
— Естествено. Как би могла?
— Искате да кажете, че Хейли Молинс е излъгала, когато каза, че съпругът й няма други роднини в Торонто?
— О, не мога да зная това.
— Не сте сигурна дали е излъгала, или наистина не е знаела за вас ли? — опитва се да я притисне Аманда.
— Изобщо нищо не зная за Хейли Молинс.
— Искате да кажете, че не сте знаели, че брат ви е женен?
— Брат ми не е женен — натъртва жената. — Можете да сте напълно сигурна в това.
— Не разбирам — повтаря отново Аманда и си казва, че като нищо можеше да си вземе касетофон и само да натиска копчето с тази реплика след всяко изказване на Рейчъл. Не разбирам. Не разбирам.
— Ами, очевидно мъжът, който е бил убит миналата седмица в хотел „Четири сезона“, не е моят брат.
— Не разб… — Аманда прехапва език и поставя чашата с вода на кръглата стъклена масичка до дивана. Изправя се бавно на крака, опитва се да сдържи нарастващия си гняв. — Добре, не зная що за игричка играете, Рейчъл, но наистина не ми харесва да ме мотаят. Така че, ако вашата представа за приятно прекарване на вечерта, е да тормозите адвокати, ще трябва да си намерите някой друг…
— О, седнете. Помислих си, че ме разпитвате за Джон Молинс.
Аманда остава права.
— Слушам ви.
Рейчъл Молинс също става и отива до прозореца.
— Звучите като Фрейзър Крейн — киска се тя. — По телевизията.
— Не гледам много телевизия.
— Никога не сте гледали Фрейзър? Пунтаж на „Бар Наздраве“. Това сигурно сте гледали.
— Може ли да се върнем на Джон Молинс?
Рейчъл изглежда леко засегната.
— Трябва да си дадете сметка, че всичко това се случи много отдавна. Всъщност, преди двайсет и пет години. — Тя се засмива, но този път усмивката й е несигурна и заплашва да породи сълзи.
— Кое?
Кратка пауза, преди Рейчъл да продължи.
— Брат ми и аз се оказахме резултат от това, което сега културно наричат „разстроено семейство“, което означава, че и двамата ни родители бяха отчаяни алкохолици и се наложи аз и брат ми да се отгледаме кажи-речи сами. Без да постигнем кой знае какво, впрочем. — Тя свива рамене. — Омъжвах се и се развеждах два пъти, преди още да стана на трийсет. Можете ли да повярвате?
— Случва се — отговаря, когато най-накрая намира гласа си, Аманда.
— Предполагам. Вие женена ли сте?
— Не.
— Разбира се, вие сте умна. Виждам това. Твърде отдадена на кариерата си, за да си губите времето със случайни неща. Аз никога не съм имала кариера. Когато бях на четиринайсет, мечтаех да стана лекарка. Е, поне завърших гимназия. — Рейчъл се опитва да се усмихне, но устните й упорито остават свити и отказват да й се подчинят. — Джони го изключиха още на шестнайсет. Тръгна с лоша компания, пиеха, употребяваха наркотици, обикновените неща. Не можеше да се задържи на постоянна работа. Вечно се забъркваше в някоя беля. Арестуваха го поне пет-шест пъти, макар че полицаите никога не можаха да го пипнат здраво. Както и да е, последният път, когато го видях, само се хвалеше, че се е запознал с някакъв страхотен приятел, как той щял да го вземе под крилото си, как всичко щяло да се промени и…
— И?
— И тогава изчезна от лицето на земята.
— Как така е изчезнал?
— Искам да кажа, че никога повече не го видях.
— Отидохте ли в полицията?
— Разбира се. И как мислите, дали проявиха някакво желание да го намерят? — Рейчъл клати глава. — Точно, колкото пожелаха да разговарят с мен сега.
Аманда се опитва да осмисли всичко чуто от Рейчъл.
— Но защо полицията да има желание да разговаря с вас, щом твърдите, че онзи Джон Молинс, който е бил убит, не е вашият брат?
— Защото мъжът, който е бил убит, не е Джон Молинс — простичко отговаря жената.
Аманда не казва нищо. Само кима, като че ли всичко казано е съвършено ясно. После сяда отново на дивана и чака да чуе още.
16
— На мен едно питие ще ми дойде добре — съобщава Рейчъл и плясва с ръце по бедрата си. — А на теб?
— И на мен ми звучи добре — съгласява се Аманда и гледа как жената отново влиза в кухнята и коленичи пред шкафа до хладилника, при което коленете й шумно изскърцват.
— Това е проблемът, когато си нисък и дебел — отбелязва жената и оглежда няколко бутилки с вино. — Не можеш да си държиш пиенето нависоко, щото не можеш да си го стигаш, а да се навеждаш всеки път е убийствено. Трябва просто да си наредя бутилките на плота. Само че така правеха родителите ми. Мисля, че гледаха на това като на някаква скулптура. Червено вино как е?