— Те са подире ви, нали?
— Гледай ти какво момиче! — възкликнах аз одобрително. — Загрижено за своя шеф. Дали са подире ми? Хм, ако не са, то най-малко половината персонал от хотел „Рембранд“ има инструкции да не изпуска от очи неудобния гост. Дори страничните изходи са под наблюдение — когато излязох тая вечер, за мен се лепна някакъв тип.
— Не е успял да те следва дълго. — Лоялността на Меги понякога ставаше подчертано досадна.
— Не беше никак ловък и биеше на очи. Такива са и останалите. Често това е характерно за дребните риби в царството на наркотика. От друга страна, нищо чудно нарочно да се издават, за да провокират някаква реакция. Ако такива са им намеренията, ще имат страхотен успех.
— С провокации? — Гласът на Меги прозвуча печално и обезсърчено. Меги ме познаваше.
— Да, които могат да продължат до безкрай. Ходиш насам-натам, обикаляш, натъкваш се на какво ли не, обаче държиш очите си здраво затворени.
— Не намирам, че тоя начин на разследване е особено изобретателен или изкусен — заяви Белинда със съмнение. Разкаянието й бързо отстъпваше място на други чувства.
— Джими Дюкло беше изобретателен. Най-изобретателният от всички нас. Беше и изкусен. Сега е в градската морга.
Белинда ме погледна озадачено.
— Значи, ще си скриете главата зад дръвника?
— Ще си я сложи на дръвника, скъпа — забеляза равнодушно Меги. — И престани да даваш акъл на новия си шеф какво да прави. — Ала думите й не бяха казани от сърце, в очите й се четеше тревога.
— Та това е чисто самоубийство — продължи да упорствува Белинда.
— Мислиш ли? Да се пресичат улиците на Амстердам значи е самоубийство — или поне изглежда така. Десетки хиляди хора го правят всеки ден.
Не споделих каква е причината да вярвам, че засега скоропостижната ми смърт не заема челно място в списъка на най-належащите престъпни действия, но не с цел да позакърпя героичния си ореол пред момичетата, а защото това щеше да доведе до многобройни обяснения, в които нямах желание да се впускам в момента.
— Все пак не си ни довел тук за нищо — подметна Меги.
— Така е. Но моето задължение е да си пъхам носа тук и там. Вие засега стойте настрана. Тази вечер сте свободни. Също и утре, само вечерта искам Белинда да се поразходи с мен. А след това, ако сте добри момичета, ще ви заведа в един пикантен нощен клуб.
— Затова ли бих целия тоя път от Париж до тук, за да отида в пикантен нощен клуб? — Белинда отново ме гледаше учудено. — Защо трябва да ходим там?
— Ще ви кажа защо. Ще ви кажа някои неща за нощните клубове, които не знаете. Ще ви кажа защо сме тук. Всъщност — обобщих великодушно аз — ще ви кажа всичко.
Под „всичко“ разбирах това, което смятах, че е необходимо да знаят, не всичко, каквото имаше да се каже — разликата е съществена. Белинда смени недоумението си с очакване. Меги ме изгледа скептично и малко отегчено, но все пак тя ме познаваше.
— Обаче първо да пийнем по чашка „скоч“.
— Нямаме „скоч“, майоре. — Понякога Меги проявяваше крайно пуритански маниери.
— Даже не сте на „ти“ с основните принципи на умствената дейност. Трябва да се научите на някои неща. — Кимнах към Белинда. — Ето телефона. Поръчай да донесат. Дори и началническото съсловие чат-пат има нужда да се отпусне.
Белинда стана, приглади гънките по тъмната си рокля и ме погледна с особен израз на озадачено неодобрение. После бавно каза:
— Наблюдавах ви, когато говорехте за вашия приятел в моргата, лицето ви не трепна. Той все още е там, а вие сега сте толкова… как да кажа… толкова безгрижен. Отпускате се, казвате. Как успявате да постигнете това?
— С практика. И не забравяй сода.
Глава III
Тази нощ край хотел „Рембранд“ звучеше класическа музика — латерната предлагаше изпълнение на откъс от „Петата…“ на Бетовен, което би накарало стария композитор да коленичи и от дън душа да благодари на небесата за почти пълната си глухота. Дори на петдесет метра далечина — от такова разстояние благоразумно спрях под завалелия ситен дъжд, за да обследвам обстановката около хотела — ефектът беше ужасяващ. Присъствието на този музикален инструмент действително представлява изумителна проява на толерантност от страна на жителите на Амстердам, град с музикални традиции и дом на световноизвестния „Концертгебоу“1, за това, че досега не са примамили стария му собственик в някоя изкусителна кръчма с цел да се възползуват от неговото отсъствие и да търкулнат латерната му в най-близкия канал. В момента старецът продължаваше да подрънква тенекиената си кутия, очевидно по навик, защото наоколо нямаше никого, даже портиерът беше се прибрал вътре, прогонен от дъжда или подтикнат от любовта си към музиката.