Съпрузите живееха в Атионския замък, когато Риус не беше нужен на двора. Но след забременяването на Ариани се бяха преместили в Еро, в къщата й край Стария дворец.
Айя предполагаше, че този избор е дело по-скоро на самия крал. Ариани бе потвърдила подозренията й при последната визита.
— Дано Илиор и Дална ни дарят със син — бе прошепнала веднъж в градината Ариани, притиснала ръце към утробата си.
Като малка Ариани обожаваше красивия си по-голям брат, на когото бе гледала дори в известен смисъл като на баща. Сега разбираше без капчица съмнение, че живее единствено по негова милост. Всяко момиче, което носеше кръвта на Герилейн, въплъщаваше заплаха за трона му, ако поддръжниците на Илиор решеха да възстановят свещената власт на Афра.
С всяка нова проява на чума или недоимък, шептенията на съмнение ставаха по-силни.
В една тъмна странична уличка край портата на дворцовите стени Айя обгърна Лел и себе си в невидимост. Аркониел се приближи към стражите привидно сам.
Въпреки късния час, наоколо все още минаваха хора, но началникът на стражата обърна специално внимание на сребърния амулет, който Аркониел носеше, и го спря.
— По каква работа си дошъл тук така късно, магьоснико?
— Очакват ме. Дошъл съм да посетя своя покровител, херцог Риус.
— Името ти?
— Аркониел от Ремаир.
Един чиновник прилежно отбеляза името му върху восъчна плочка и Аркониел пое сред лабиринта къщи и градини, съставляващи тази част на дворцовата територия. Вдясно се издигаха стените на Новия дворец, чийто строеж кралица Агналейн бе подела и сега синът й завършваше. Вляво се издигаше старият палат.
Магията на Айя бе толкова силна, че дори самият младеж не можеше да определи дали двете с вещицата още са с него, ала той не се осмели да се обърне или да им прошепне.
Домът на Ариани бе ограден със собствени стени, зад които се ширеше просторна градина. Аркониел влезе през предния вход и затвори отново веднага щом усети Айя да го докосва по ръката. Огледа се нервно, отчасти очаквайки кралските стражи да изскочат иззад дърветата. Но тук нямаше никой, отсъстваха познатите лица от охраната на херцога, нямаше дори портиер или нощен пазач. Градината бе утихнала, а въздухът беше натежал от аромата на есен.
Айя и вещицата изникнаха край него и тримата поеха към къщата. Не бяха направили и три крачки, когато рогат бухал се спусна върху някакъв плъх на не повече от десет фута от тях. Пляскайки с криле, птицата разкъса цвъртящия гризач и ги погледна с очи, които сияеха като новоизсечени златни монети. Подобни птици често се срещаха из града, ала Аркониел изпита страхопочитание. Бухалите бяха пратениците на Илиор.
— Добра поличба — промърмори Айя. Бухалът отлетя, оставяйки мъртвия плъх на земята.
Икономът на херцога, Минир, изникна в отговор на почукването й. Слаб, сериозен старец с приведени рамене, когото Аркониел винаги бе оприличавал на щурец. Той бе един от малцината, които щяха да понесат предстоящата тежест редом с господаря си.
— Слава на Творителя! — прошепна възрастният мъж, обгръщайки ръката на Айя. — Херцогът е на път да…
При вида на Лел той замлъкна. Аркониел лесно можеше да си представи какво минава през ума на иконома: вещица, нечиста, некромантка, която призовава демони и призраци.
Айя докосна рамото му.
— Всичко е наред, Минир, господарят ти знае. Къде е той?
— Горе, господарке. Ще ида да го доведа.
Магьосницата го задържа за още миг:
— А капитан Тарин?
Тарин, благородникът, стоящ начело на телохранителите на Риус, винаги можеше да бъде открит недалеч от херцога. Той също нямаше да бъде посветен в тазвечерната тайна.
— Херцогът изпрати него и останалите в Атион, за да съберат наемите. — Минир ги въведе в притъмнялата зала за посетители. — Жените бяха изпратени да спят в двореца, за да не притесняват принцесата. Тази вечер тук сме само аз и Нари, господарке. Ще отида да извикам херцога. — Той забърза по витото стълбище.
В огромната камина гореше огън, ала лампи не бяха запалени. Аркониел се оглеждаше бавно, опитвайки се да разпознае познатите очертания на мебелировката. Музика и веселие винаги бяха оживявали този дом. Тази вечер приличаше на гробница.
— Ти ли си, Айя? — обади се дълбок глас. Риус слизаше по стълбите. Широкоплещестият боец вече наближаваше четиридесетте. Ръцете му, свикнали да държат меча или юздите, бяха издути от мускули. Ала сега кожата му имаше нездрав цвят, а късата му туника бе подгизнала от пот, сякаш беше тичал или участвал в сражение. Макар да беше воин, от него лъхаше страх.