Минир бе запалил бронзовите лампи, които висяха между каменните колони в залата, и бе подсилил огъня с кедрови цепеници и ароматна смола. Ериус стоеше край камината — пламъците открояваха едрата и заплашителна снага. Аркониел му се поклони доземи. По подобие на Риус, кралят също бе прекарал живота си в битка, ала лицето му все още оставаше красиво и излъчваше жизненост, която дори детството, прекарано в царския двор на майка му, не бе могло да унищожи. Едва в последните години, когато кралската гробница все повече бе започнала да се изпълва с телата на женските му роднини, някои бяха започнали да гледат на лика му като на маска, криеща черно сърце, все пак останало повлияно от родителката си.
Както Аркониел подозираше, кралят не беше дошъл сам. Придворният му магьосник, лорд Нирин, също беше тук, неразделен като същинска сянка. Незабележим на вид човек, оставил зад себе си едно столетие, но очевидно съумял добре да се възползва от уменията си. Дълги години Ериус не се бе интересувал от магьосници — подобно на майка си — ала след смъртта на кралската съпруга и децата му, Нирин започваше да се издига. В последно време бе започнал да сплита червената си брада на две и да носи скъпи бели роби, бродирани със сребърна нишка.
Той леко кимна на Аркониел, а младият магьосник стори и нему дълбок поклон.
Със себе си Ериус беше довел и други придружители — жрец на Сакор и дузина от телохранителите си. Стомахът на Аркониел се сви, когато зърна блясъка на ризници под червените им туники и дългите ножове, затъкнати в коланите им. Странна компания с оглед на повода, по който бяха дошли.
Аркониел си наложи да се усмихне почтително, чудейки се кой ли бе уведомил краля. Може би някоя от слугините? Несъмнено Ериус бе подготвен за посещението, въпреки късния час. Сивеещата му брада и къдравата му черна коса бяха прилежно сресани. Кадифените му одежди бяха изрядни, сякаш се връщаше от аудиенция. Мечът на Герилейн, символът на скаланските властители, висеше на бедрото му.
— Кралю. — Аркониел се поклони отново. — Почитаемата ви сестра още се измъчва от родилните си болки. Херцог Риус ви праща почитанията си и ме помоли да ви правя компания, докато самият той бъде в състояние да слезе.
Ериус изненадано повдигна вежда.
— Аркониел? Какво правиш тук? Доколкото зная, нито ти, нито твоята наставница сте акушери.
— Не, кралю. Бях дошъл на гости на херцога и просто предложих услугите си. — Внезапно той осъзна, че другият магьосник не откъсва очи от него. Ярките кафяви очи на Нирин бяха леко изпъкнали, придавайки му израз на постоянна изненада, който Аркониел намираше за смущаващ. Предпазливо забули ума си, надявайки се да е достатъчно умел, та да скрие незабелязано мислите си от Нирин, без да събуди подозренията му.
— Сестра ви изпитва затруднения в раждането си, но скоро всичко ще приключи — продължи той и тутакси съжали за стореното. Кралят бе присъствал на ражданията на собствените си деца. Ако Ериус решеше да се качи горе, Аркониел можеше да го спре единствено с магия. А присъствието на Нирин елиминираше дори и тази рискова възможност.
Вероятно молитвата му в крайна сметка бе дочута от Илиор, защото Ериус само сви рамене и приседна до една масичка за игра край камината.
— Бива ли те с камъните? — попита той, правейки знак на Аркониел да се настани срещу него. — Ражданията обикновено се удължават повече от очакваното, особено първите. Нищо не пречи да уплътним времето си приятно.
Надявайки се облекчението му да не е прекалено очевидно, Аркониел заръча на Минир да донесе вино и сладки, сетне пристъпи към задачата да губи колкото се може по-добре.
Нирин стоеше при тях, преструвайки се, че наблюдава играта, ала младият магьосник все още усещаше натиска му. Под мишниците и гърба му плъзнаха струйки пот. Какво искаше този човек? Дали знаеше нещо?
Едва не изпусна камъните за игра, когато Нирин внезапно попита:
— Сънуваш ли, млади човече?
— Не, милорд — отвърна Аркониел. — Или ако да, не помня сънищата си, когато се събудя.
Това не беше далеч от истината — рядко сънуваше в обикновения смисъл на думата, а пророческите сънища до този момент все още бяха непосилни за него. Очакваше Нирин да продължи темата, но той само се облегна назад и започна да поглажда сдвоената си брада с отегчено изражение.
Намираха се по средата на третата игра, когато Нари слезе долу.
— Херцог Риус ви изпраща почитанията си, Ваше Величество — каза жената, правейки нисък реверанс. — Пита дали искате новият ви племенник да ви бъде донесен, за да го видите?