Майката отговори. На третата нощ Лел игра съновния танц пред спътниците си, изтривайки от съзнанията им спомена за нея и припасите, които взе със себе си.
Насочвана от смаляващия се лунен сърп, тя наметна пътната си торба през врата на коня и пое обратно към смрадливия град.
Глава четвърта
В напрегнатите дни след раждането, само Нари и херцогът се грижеха за Ариани. Риус бе заръчал на Тарин да провери имението в Цирна, с което осигури отсъствието му за още известно време.
Над дома беше надвиснало мълчание. Черни знамена се вееха от покрива, оповестявайки траура за мъртвороденото дете. Риус занесе прясна купа с вода пред домашния олтар и изгори от тревите, свещени за Астелус — това се правеше, за да бъде гладък пътят между живот и смърт, а също и за да не заболяват първескините от родилна треска.
Стоящата неотлъчно край ложето на принцесата Нари обаче знаеше, че не треска измъчваше младата жена, а дълбока мъка. Дойката беше достатъчно възрастна, за да помни последните дни на кралица Агналейн и се молеше дъщеря й да не бъде споходена от същата лудост.
Ден след ден, нощ след нощ, Ариани се мяташе из леглото си, будейки се с вик:
— Детето, Нари! Не го ли чуваш? Толкова му е студено.
— Детето е добре, Ваше Височество — отвръщаше Нари всеки път. — Вижте, Тобин е в люлката край вас. Вижте колко е пухкавичък.
Но Ариани дори не поглеждаше към живото дете.
— Не, чувам го — настояваше тя, оглеждайки се с налудно изражение. — Защо си го затворила навън? Моментално да го внесеш!
— Вън няма дете, Ваше Височество. Сънували сте отново.
Нари казваше истината, защото тя не чуваше нищо. Ала някои от другите слуги твърдяха, че дочували плач на пеленаче сред мрака. Скоро из дома започнаха да се носят слухове, че второто дете било мъртвородено с отворени очи. Всеки знаеше, че демоните се явяваха на бял свят именно така. Неколцина слугини вече бяха отпратени обратно в Атион, съпроводени с препоръката да не клюкарстват толкова. Единствено Нари и Минир знаеха истината за смъртта на второто дете.
Лоялността към херцога гарантираше мълчанието на Минир. Нари бе вярна до смърт на Айя — магьосницата бе покровителствала семейството й в продължение на три поколения. Бе имало дни, в които единствено тази връзка спираше дойката да не избяга в родното си село. Айя не беше споменавала нищо за демони, когато бе разказвала на Нари.
Ала в крайна сметка Нари остана заради детето. Млякото й потече обилно веднага след като започна да кърми тъмнокосото дребосъче. Заедно с него се възвърна и цялата й привързаност, умряла заедно със съпруга и сина й. Творителят й беше свидетел — нито принцесата, нито съпругът й показваха топли чувства към детето си.
Вече всички трябваше да наричат Тобин „него“ и „той“. Благодарение на необичайната магия, която вещицата бе сътворила с ножовете и иглите си, Тобин напълно приличаше на здраво момче. Спеше добре, сучеше енергично и изглеждаше щастлив и от малко внимание — каквото от страна на родителите си почти не получаваше.
— Ще дойдат на себе си, мъничето ми — казваше му Нари, а бебето доволно задрямваше в ръцете й. — Как биха могли да не го сторят, след като си толкова сладко?
Но докато Тобин разцъфваше, майка му все по-бързо потъваше в духовна тъмнина. Треската бе отминала, ала Ариани не се вдигна от леглото. Все още не искаше и да чуе за живото си дете. Дори не поглеждаше към съпруга си — или към брат си, когато последният наминеше.
Херцог Риус се намираше на ръба на отчаянието. Оставаше със съпругата си часове наред, понасяйки мълчанието й. Бе ходил да доведе най-опитните дризиани от храма на Дална, но целителите не откриха болест в тялото й, която да лекуват.
На дванадесетия ден след раждането все пак започнаха да се проявяват признаци на подобрение. Въпросният ден Нари я откри свита в един фотьойл край огъня, шиейки кукла. Подът около принцесата беше покрит с парчета муселин, късове вълна, късове бродирана коприна и конци.
Новата кукла бе готова до вечерта — момче без уста. Друга подобна я последва на следващия ден, сетне още една… Ариани не си правеше труда да им шие дрехи, просто захвърляше всяка, щом приключеше и с последния бод, сетне подемаше нова. Към края на седмицата дузина кукли бяха подредени върху камината.
— Много са красиви, любима, но защо не довършваш лицата? — попита веднъж херцогът, който все така не се отделяше от съпругата си.