Лел свали роклята от раменете си. Светлината на огъня караше татуировките по тялото й да танцуват, а вещицата оформяше бели лунни щрихи във въздуха със сребърния нож и игла. Над Тобин и брата увисна мрежа светлина, когато тя приключи.
Тобин усети студения допир на метала между бедрата си, остра игла я убоде. Сега Лел рисуваше червено във въздуха, така че нишките приличаха на…
… кръв върху заледената река…
Тобин искаше да извърне поглед, но не можеше да помръдне.
Продължавайки да напява тихо, вещицата остави късчето кост на върха на ножа си и го прокара над пламъка, докато късчето не засия в синьо-бяло. Братът се издигна във въздуха и се обърна, увисвайки над Тобин. Двамата стояха лице в лице, носовете им почти се допираха. Лел посегна през прозрачното му тяло и забоде нагорещеното парче кост в раната на гърдите на Тобин.
Пламъкът на запалената кост плъзна под кожата й, обгръщайки я в топлина. Тя се опита да извика от болка и страх, уверена, че плътта ще се изпари от костите й, но гласът на Лел все още я държеше. За момент бяла светлина я ослепи. Болката я повдигна от земята. Тя и брат й полетяха нагоре през дупката за дим на дъба, издигайки се високо над дърветата. Като ястреб, тя можеше да вижда всичко на мили наоколо. Видя Тарин и хората му да препускат в галоп откъм Алистън. Видя Нари и готвачката да перат в кухненския двор. Видя Аркониел да коленичи над Ки, който лежеше по гръб край поляната на Лел, загледан в небето с невиждащи очи. Магьосникът бе притиснал едната си ръка до челото на Ки, а с другата бе закрил очи, сякаш плачеше.
Тобин искаше да се приближи, да види какво е станало, ала нещо я издигаше още по-високо. Сега тя се носеше над планините към дълбок пристан под скала. Дълги каменни обятия обгръщаха устието на това пристанище, пазеха го острови. Тя чуваше как вълните се разливат, самотните крясъци на сиво крилите чайки…
Тук, прошепна й глас. Бялата светлина се разгърна отново, изпълвайки очите й. Трябва да се върнеш. И тя падаше, падаше назад, към дъба, към себе си.
Тя отвори очи. Брат й все още висеше над нея, но напяването на Лел се беше променило. Сега беше заменила ножа с игла и зашиваше кървавата рана в гърдите на Тобин тъй умело, както Нари зашиваше скъсаните туники.
Нари е знаела през цялото време…
Но сега Тобин беше туниката и трябваше да гледа как сребърната игла се издига и пада под пламъците на огъня, следвана от едва забележима също сребриста нишка. Но не болеше. След всеки бод Тобин се чувстваше отново цяла.
Закърпена, замаяно си помисли тя.
С всеки бод брат й се разтърсваше над нея, а лицето му биваше сгърчено от истинска болка. Тя отново можеше да види незарасналата рана на гръдта му. От нея се стичаха капки кръв с всяко пробождане през живата плът на Тобин. Устните му разкриха зъби, кървави сълзи капеха измежду клепачите. Тобин очакваше да ги усети върху лицето си, ала те се разтваряха във въздуха някъде по пътя.
Спри! — искаше да извика тя на Лел. Нараняваш го. Не виждаш ли, че го нараняваш?
Очите на брат й се разшириха. Той се взря в нея.
Пусни ме! Писък, отекнал в главата й.
— Мирувай, кийса. Мъртви не познава болка — промърмори вещицата.
Грешиш! — изкрещя безмълвно Тобин. Братко, съжалявам!
Лел направи последния бод и братът бавно потъна върху Тобин, през нея. За миг тя усети студенината на присъствието му в цялата си снага.
Трябва да се върнеш…
Тогава брат й изчезна и Тобин беше свободна, свивайки се далеч от изцапаните ръце на Лел, свивайки се в уханната мекота на кожата. И ридаейки с грубия, грозен момчешки глас.