Почти.
С живота си на пътя научаваха много новини, ала не оставаха особено впечатлени от по-голямата част от чутото. Когато първите слухове за кралските Гоначи достигнаха до тях, Айя ги отхвърли като абсурдни слухове. Но в един момент бе принудена да погледне по-сериозно на тях — когато бяха срещнали жрец на Илиор, който твърдеше, че бил видял въпросните със собствените си очи.
— Кралят им е дал одобрението си — рече той на Айя, нервно местейки между пръстите си амулета върху гръдта си, много сходен с техните. — Гоначите са специална стража — и войници, и магьосници, на които е поверена задачата да преследват изменниците. В Еро изгориха един магьосник, мои събратя жреци са в затвора.
— Магьосници и жреци? — навъси се Аркониел. — За последно скалански магьосник е бил екзекутиран при некромантските прочиствания след Великата война! Нима магьосниците са се обърнали срещу своите сродници?
Айя беше потресена:
— Спомни си с кого си имаме работа — предупреди го тя, когато двамата се оттеглиха в наетата си стая. — Синът на лудата Агналейн вече започна да избива собствената си кръв, за да задържи на престола. Може би прилича на майка си повече, отколкото сме очаквали.
— Нирин е техният предводител — каза Аркониел, отново мислейки за начина, по който магьосникът го бе наблюдавал в нощта на Тобиновото раждане. Дали още тогава бе започнал да набира следовници? И какво качество, което не бе открил у Аркониел, бе съзрял в онези, одобрил като достойни?
Част втора
Откъс от дневника на кралица Тамир Втора, неотдавна открит в Архива на двореца
(Не е указана дата — бел.архив.)
Баща ми ни премести в онази самотна планинска крепост скоро след раждането ми. Обявил, че здравето на майка ми го изисква, ала аз съм сигурна, че тогава цял Еро е знаел, че тя се е побъркала, точно като майка си. Когато си помисля за нея, помня единствено бледа като видение жена с нервни ръце и непознати очи със същия цвят като моите.
Наследниците на баща ми построили крепостта в дните, когато живеещите из планините все още слизали да грабят ниското. Това налагало тя да има дебели каменни стени и тесни прозорци, защитени с червено-бели капаци. Помня как стоях на прозореца и чоплех боята им, очаквайки татко да се върне.
Висока, ъгловата кула се издигаше в задната част, близо до реката. Смятах, че демонът се крие там и че ме дебне от прозорците, когато Нари или мъжете ме изведяха навън, за да си играя в градината или на поляните край казармата. Но през по-голямата част от времето ме държаха вътре. По времето, когато можех да ходя, познавах всяка прашна, сенчеста стая на долните етажи. Това беше целият свят, който знаех през първите си седем години. Дойката ми и шепа слуги бяха всичките ми близки, когато татко и хората му ги нямаше — което ставаше твърде често.
И демона, разбира се. Едва години по-късно можах да разбера, че не всички домове са били като моя — че не е обичайно да има невидими ръце, които удрят и щипят, нито мебели, които се движат самички. Един от най-ранните ми спомени е, как седя в скута на Нари, а тя ме учи как с пръстчетата си да направя знак за предпазване от зло…
Глава шеста
Тобин бе коленичил на пода на стаята си за игра, побутвайки малък кораб из пристанището на модела на града. Това беше караката със счупената мачта — онази, която демонът бе счупил.
Но Тобин само привидно играеше. Всъщност изчакваше, наблюдавайки затворената врата на бащината стая от другата страна на коридора. Нари беше я затворила след себе си, когато беше влязла, с което за него бе станало невъзможно да подслушва.
Той въздъхна, при което дъхът му вдигна малко облаче. Приведе се, за да оправи малкото платно. Тази сутрин беше студено — през отворения прозорец можеше да надуши скрежта, носена от хладния утринен вятър. Тобин отвори уста и дъхна няколко пъти, покривайки цитаделата с мъгла.
Този модел на града, подарък от баща му за последния му рожден ден, бе най-ценената играчка на Тобин. Най-високите постройки се издигаха почти с ръста на детето, а на големина умаленият Еро се разпростираше из половината стая. И не беше точно играчка, а по-скоро напълно отговарящ на истината модел.
— Тъй като си прекалено малък, за да идеш в Еро, донесох Еро при теб! — бе казал баща му при връчването на подаръка. — Един ден ще живееш там, дори може да се наложи да защитаваш града, затова трябва да го познаваш.