Оттогава насетне двамата бяха прекарали множество щастливи часове, изучавайки улиците. Къщи, изработени от дървени блокчета, обгръщаха плътно стръмните склонове на цитаделата, имаше открити пространства, боядисани в зелено — обществените градини и пасбищата. Не липсваше храмът на Квартата, разположен на големия пазарен площад, където сергиите бяха изработени от клечки и пъстри парченца плат. Дребни ограждения предотвратяваха бягството на дребни животни от глина. Синьото пристанище, разположено от едната страна на града, извън многодверната стена, бе пълно с красиви корабчета, които можеха да бъдат движени.
Върхът на хълма бе изравнен и обгърнат с друга стена, наричана Дворцовия кръг, макар в действителност да не беше съвсем кръгла. Вътре в нея лежаха множество домове, палати и храмове, все различни. Тук имаше повече градини, както и езерце с декоративни риби, направено от сребърно огледало, а също и тренировъчно поле за компаньоните на принца. Последното силно интересуваше Тобин. Компаньоните бяха момчета, които живееха в Стария дворец с братовчед му, принц Корин, и тренираха да станат воини. Баща му и Тарин също са били спътници на крал Ериус, когато са били млади. Щом бе научил това, Тобин веднага бе изявил желание да отиде, ала му бе казано, както винаги, че трябва да изчака.
Най-голямата постройка върху хълма бе Старият дворец. Нейният покрив можеше да се маха, позволявайки поглед към вътрешността й. В нея имаше тронна зала с мъничък дървен трон, а край него имаше малка плочка от истинско злато, поставена в дървена рамка.
Тобин повдигна последната и присви очи срещу дребните гравирани букви. Не можеше да ги разчете, ала ги знаеше наизуст: „Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена.“ Също наизуст знаеше легендата за крал Телатимос и Оракула. Това бе една от любимите истории на баща му.
Градът бе изпълнен с дребни дървени фигурки на хора. Те му бяха най-любими. Често вмъкваше цели семейства от тях в леглото си, за да си говори с тях, докато чакаше Нари да си легне. Тобин върна обратно златната плочица, след което подреди половин дузина фигурки върху тренировъчното поле, представяйки си, че и той е сред тях. Отваряйки плоската, кадифена кутия, донесена от баща му от едно друго негово пътуване, той извади специалните фигури и ги подреди върху покрива на двореца, за да гледат как спътниците се упражняват. Тези хора — онези, които са били преди — бяха много по-красиви от дървените фигурки. Всички без един бяха изработени от сребро. Лицата и дрехите им бяха изрисувани, а на бедрото си всеки носеше малък меч — мечът на кралица Герилейн. Баща му му бе разказвал имената и историите им. Сребърният мъж бе крал Телатимос. След него идваше дъщеря му, Герилейн Основателката — направена кралица на Скала заради златните думи на Оракула. Сетне идваше кралица Тамир, която била отровена от брат си, жадувал да бъде крал, сетне Агналейн и още една Герилейн, после шест други, чиито имена още бъркаше, и тогава баба Агналейн Втора. Първата и последната кралица му бяха любими: първата Герилейн имаше най-красивата корона, а баба Агналейн пък имаше най-изящно изрисуваното наметало.
Последната фигурка в кутията беше мъж, издялан от дърво. Той носеше черна брада, като бащата на Тобин, корона и две имена: Вуйчо ти Ериус и Настоящия крал.
Тобин задържа краля в ръката си. Демонът особено обичаше да чупи тази фигурка. Често се случваше дребният дървен човек да стои на покрива на двореца или дори в кутията, когато внезапно главата му отхвърчеше или се оказваше разделен на две. Заради толкова тормоз Вуйчо ти изглеждаше отвратително.
Тобин въздъхна отново и внимателно ги подреди обратно в кутията. Днес дори градът не можеше да задържи вниманието му. Той се обърна и се загледа във вратата, нареждайки й да се отвори. Нари беше влязла преди цяла вечност! Най-сетне, тъй като повече не можеше да издържа, той бавно се прокрадна към коридора, за да чуе.
Покрилите пода тръстики бяха стари и хрущяха под чехлите му, без значение колко внимателно стъпваше. Тобин бързо се огледа. От лявата му страна късият коридор свършваше във врата, зад която имаше стълби, отвеждащи към голямата зала. Чуваше как капитан Тарин и старият Минир се смеят за нещо. Вдясно вратата до тази на баща му бе затворена — Тобин се надяваше и да си остане така. Майка му отново имаше лош ден.
Убедил се, че поне за момента е сам, той притисна ухо към дъбовата врата и се заслуша.