— Какво лошо би могло да стане, милорд? — Това беше Нари. Тобин леко се размърда от удоволствие. Седмици наред я бе врънкал да се застъпи за него.
Баща му промърмори нещо, сетне отново се разнесе гласът на Нари, внимателно настоятелен.
— Зная какво е казала тя, милорд, но, с цялото ми уважение, той расте странен, като го държите настрана. Не мога да си помисля, че е искала това!
Кой е странен? — зачуди се Тобин. И коя беше мистериозната „тя“, която е щяла да възрази на отиването му до града с татко? В крайна сметка бе рожденият му ден. Вече беше на седем — достатъчно голям, за да може да иде. И Алистън не беше кой знае колко далече — когато с Нари си правеха пикник на покрива, отвъд долината и леса можеха да видят покриви. В по-студените дни дори можеше да се види димът от комините. Едно посещение в града не беше невъзможен подарък, още повече че го искаше толкова много.
Гласовете продължаваха да говорят, прекалено тихи, за да може да ги чуе.
— Моля ви! — безшумно промълви той, правейки свещения знак, за да бъде Квартата благосклонна към него.
Допирът на студени пръсти до бузата му го накара да подскочи. Обръщайки се, Тобин се изненада неприятно да открие, че майка му е застанала зад него. Самата тя приличаше на призрак — призрак, когото той можеше да види. Беше слаба и бледа, с нервни ръце, които се стрелваха наоколо като умиращи птици, когато не шиеха красиви кукли или не стискаха онази старата, грозната, с която тя не се разделяше никога. Дори и сега въпросната кукла бе мушната под ръката й и сякаш се взираше в него, макар да нямаше лице.
Изключително много се изненада да я види тук — и че изобщо я вижда. Когато бащата на Тобин си беше вкъщи, майка му си стоеше все в стаята. Момчето нямаше нищо против.
Вече му беше станало втора природа да хвърля бърз поглед в очите на майка си. От малък се беше научил да преценява настроенията на онези около себе си, особено нейното. Обикновено тя просто го гледаше хладно и дистанцирано, сякаш не й е познат. Когато демонът хвърляше разни неща или го щипеше, тя просто прегръщаше грозната си кукла и насочваше поглед другаде. Почти никога не прегръщаше Тобин, макар в най-лошите си дни да се обръщаше към него, сякаш още е бебе, или пък се чалваше съвсем и започваше да му говори като на момиче. В тези дни татко я затваряше в стаята й и Нари кипваше специални отвари.
Но сега видя, че очите й са ясни. Сега тя почти се усмихваше, подавайки му ръка.
— Ела, миличък.
Никога не бе се обръщала към него по подобен начин. Тобин нервно погледна към вратата на баща си, ала майка му се приведе и улови ръката му в своята. С хватка, малко по-стегната от нормалното, тя го поведе към заключената врата в края на коридора, зад която се намираше стълбище.
— Не ми е разрешено да се качвам — каза й Тобин със съвсем тих глас. Нари казваше, че подовете горе били нестабилни и че имало плъхове и големи колкото юмрука му паяци.
— Можеш да дойдеш с мен — отвърна майка му, изваждайки голям ключ от джоба на роклята си.
Стълбището отвеждаше в коридор, който много приличаше на този от долния етаж — същите врати от двете страни. Само че тук беше прашно и миришеше на влага. Освен това малките, разположени високо прозорци, бяха затворени.
Тобин хвърли поглед към една отворена врата, край която минаха, където зърна овехтяло легло със скъсани завеси, но никакви плъхове. В края на коридора майка му отвори малка врата и го поведе по много стръмно, тясно стълбище, осветявано от тесни зирки в стените. Полумракът бе тъй плътен, че стъпалата едва се различаваха, ала Тобин знаеше къде са.
Намираха се в кулата.
Допря ръка до стената, дирейки по-добра опора, но веднага я дръпна, когато материалът под пръстите му започна да се троши. Вече бе започнал да се страхува и искаше да изтича обратно в ярката, безопасна част на къщата, ала майка му все още го държеше за ръката.
По време на изкачването им нещо трепна в сенките над тях — несъмнено демонът, а може би и някакъв по-отвратителен ужас. Тобин се опита да се отскубне, но тя не го пусна и му се усмихна през рамо.
— Това са просто птиците ми. Тук са свили гнездата си. Аз също. Само че те могат да влитат и отлитат, когато си поискат, а аз не мога.
Тя отвори тясната врата на върха на стълбището и насреща им бликна слънчева светлина. Тобин примижа, прекрачвайки прага.
Винаги бе смятал кулата за празна, изоставена, обитавана единствено от демона, но ето че насреща му стоеше прекрасна всекидневна, обзаведена далеч по-добре от която и да е от долните стаи. Той се огледа удивен — не си бе представял, че майка му си има подобно скривалище.