— Аз също имам подарък за теб, Тобин. — Тарин откачи дълъг вързоп от колана си и му го подаде.
Вътре момчето откри дървен меч, дълъг почти колкото ръката му. Острието беше дебело и яко, но дръжката бе изящно оформена и дори имаше истински бронзови предпазители.
— Прекрасен е! Благодаря ти!
Тарин му намигна.
— Ще видим дали ще ми благодариш, когато започнем да го използваме. Аз ще те уча да се дуелираш. Мисля, че ще строшим не един такъв, преди да приключим, но този е първият.
Това бе не по-малко прекрасен подарък от коня, макар острието да не беше истинско. Тобин се опита да размаха новото си оръжие, но то се оказа по-тежко от очакваното.
Баща му се засмя.
— Не се тревожи, момчето ми, Тарин скоро ще започне да те учи. Но сега е най-добре да оставиш оръжието си при Минир. Не искаме да влезеш в битка още при първото си посещение в града.
Тобин неохотно предаде дървеното оръжие на иконома, но ездата скоро го накара да забрави. Заедно с Тарин и баща си прекоси моста. За пръв път в живота си не трябваше да спре при портата и да им помаха за довиждане. Сега се чувстваше като воин, тръгнал да види широкия свят.
Точно преди да потънат в дърветата, почувства внезапни тръпки по гърба си, сякаш под туниката му бе пролазила мравка. Момчето се обърна и погледна към замъка. Стори му се, че вижда кепенците на южния прозорец на кулата да се раздвижват. Бързо извърна глава.
Горският път бе покрит с листа като кръгли златни монети. Имаше и други, наподобяващи червени или оранжеви ръце, които помахваха над главите им, редом с дъбови листа, лъскави и кафяви като коприна.
Тобин се развличаше, упражнявайки контрола си с колене и юзди, карайки Госи да препусне в тръс по негова команда.
— Тобин вече язди като войник, Риус — отбеляза Тарин, а Тобин почувства как сърцето му се изпълва с гордост.
— С коня си ли влизаш в битка с пленимарците, татко?
— Когато се бием по земя, за битка използвам един голям боен кон, наречен Сакоров огън. Той има железни подкови, които ковачите наострят преди всяка битка.
— Защо никога не съм го виждал? — попита момчето.
— Той е в Атион. Подобен кон е годен само за бран. Силен и бърз е и не се страхува нито от кръв, нито от пламъци, обаче да го яздиш е все едно да се возиш в кола с квадратни колела. Моят Маджиер и Госи са коне за път.
— А аз кога ще отида в Атион? — попита Тобин, не за пръв път.
Отговорите често се отличаваха. Сега баща му просто се усмихна и каза:
— Един ден ще го сториш.
Тобин въздъхна. Може би сега, когато беше достатъчно голям да язди собствен кон, този „ден“ щеше да настъпи скоро.
Пътят до града се оказа много по-къс, отколкото Тобин бе очаквал. Слънцето не бе изминало повече от два часа от пътя си върху небето, когато минаваха край първите къщи.
Тук дърветата оредяваха, растяха предимно дъбове и трепетлики. Сред жълъдите се мотаеха прасета. На около миля по-надолу гората отстъпваше съвсем, за да бъде заменена от поляни — тук стада овце и кози пасяха под зорките очи на пастирчета, не особено по-големи от Тобин. Те му махнаха, а той срамежливо отвърна на поздрава.
Скоро започнаха да срещат повече хора на пътя — в коли, теглени от кози или биволи, или нарамили големи кошници. Три млади момичета в къси, мръсни ризи се взряха в Тобин и приближиха глави една към друга, шептейки си нещо, без да го изпускат от очи.
— Вървете вкъщи при майките си — изръмжа Тарин с глас, който Тобин не бе го чувал да употребява преди. Момичетата подскочиха като подплашени зайци и побягнаха със смях.
От хълмовете към града лъкатушеше река и пътят следваше извивките й. Градът бе заобиколен от нивя. Някои бяха разорани за пролетната сеитба, други жълтееха в стърнища.
Баща му посочи към група хора, събиращи последните снопи сред поле с ечемик.
— Ние тук извадихме късмет. В някои части на кралството чумата е избила толкова много хора, че нямаше кой да обработва полята. Онези, които болестта бе пощадила, измираха от глад.
Тобин знаеше за чумата. Бе чувал мъжете да си говорят за нея в двора на казармите, когато си мислеха, че той не чува. Кожата ти започвала да кърви, а под ръцете ти изниквали черни буци. Радваше се, че не е дошла тук.
Докато достигнат дървената палисада на града, Тобин се беше ококорил от вълнение. Тук имаше толкова много хора и той махаше на всички, въодушевен. Мнозина му махваха на свой ред и почтително поздравяваха баща му, но имаше и такива, които се взираха в него по подобие на онези три момичета.