Непосредствено преди стените до реката имаше воденица. Край нея се издигаше огромен дъб, пълен с деца, момчета и момичета, които се люлееха над водата на дълги въжета, привързани зад клоните.
— Бесят ли ги? — удивено попита Тобин. Бе чувал за това наказание, но не си представяше, че изглежда по такъв начин. Децата изглежда се забавляваха.
Баща му се засмя:
— Не, играят си.
— А може ли и аз?
Двамата мъже си размениха странен поглед, който Тобин не можа да разбере.
— А би ли искал? — попита Тарин.
Тобин погледна към смеещите се деца, които се премятаха из клоните като катерици.
— Може би.
На портата един копиеносец пристъпи напред и се поклони на баща му, притискайки ръка до сърцето си.
— Бъдете здрав, херцоже.
— Здравей, Лика.
— Да не би този прекрасен млад човек да е синът ви?
— Наистина е той, дошъл е да посети града.
Тобин се поизправи на седлото.
— Приветствия, млади принце — каза Лика, покланяйки се на Тобин. — Дошли сте да разгледате какво крие градът? Днес е пазарен ден, има какво да се види.
— Днес е рожденият ми ден — срамежливо каза Тобин.
— Нека боговете ви закрилят!
Алистън беше малък градец, ала на Тобин му се струваше обширен. Ниски къщурки със сламени покриви обгръщаха калните улици. Навсякъде гъмжеше от деца и животни. Прасета преследваха кучета, кучета преследваха котки и пилци, а малки дечица преследваха каквото им падне. Тобин не спираше да се взира, защото никога не беше виждал толкова много деца на едно място. Онези, които го забелязваха, също се вторачваха в него, така че много скоро момчето започна да се чувства неловко. Малко момиченце с дървена кукла под мишница се зазяпа в него и той не спря да се мръщи насреща й, докато то не отклони поглед.
Площадът беше прекалено претъпкан за езда, затова те оставиха конете си в една странноприемница и продължиха пеш. Тобин здраво се държеше за ръката на баща си от страх да не се изгуби.
— Не се прегърбвай, Тобин — промърмори баща му. — Не всеки ден принц посещава алистънския пазар.
Първо посетиха храма на Квартата, който се издигаше в средата на площада. Светилището му представляваше просто каменна ниша, украсена със символите на четирите божества на Скала. Приличаше на лятната кухня на готвачката. Четири колони поддържаха сламения покрив, всяка боядисана в различен цвят: бяло за Илиор, червено за Сакор, синьо за Астелус и жълто за Дална. Малък мангал за дарове пламтеше край всяка от тях. Възрастна жрица седеше на табуретка, заобиколена от съдове и кошници. Тя прие даровете на Тобин, хвърляйки солта, хляба, билките и благоуханията върху пламъците със съответните молитви.
— Бихте ли искали да отправите някаква специфична молитва, принце? — попита тя, когато приключи.
Тобин погледна към баща си, който се усмихна и й подаде сребърна сестерция.
— Кому от Квартата желаете да я отправите? — продължи жрицата, отпускайки ръка върху главата на Тобин.
— Сакор, за да бъда велик боец, като баща си.
— Храбро казано! Тогава трябва да отправим воински дар, за да остане доволен богът.
Със стоманен нож жрицата отряза кичур от косата му и го примеси в парче восък, в което бе вложила още сол, няколко капки вода и някакъв прах, от който восъкът стана кървавочервен.
— Сега го оформете като кон — рече тя, поставяйки омекналото парче в ръката му.
Тобин много хареса как восъкът поддаваше под ръцете му, докато го оформяше. Мислеше си за Госи, за да придаде формата на фигурата, а с нокътя си направи черти за грива и опашка.
— Виж ти! — каза жрицата, вземайки фигурката му. — Отлична работа за толкова малък човек. Виждала съм възрастни мъже, които се справят по-зле. — Със собствения си нокът тя очерта няколко символа върху восъка и му върна коня. — Отправете молитвата си и го дайте на бога.
Тобин се приведе над мангала в подножието на Сакоровата колона и вдъхна дима.
— Направи ме могъщ боец, закрилник на Скала — прошепна той и хвърли фигурката върху въглените. Зелени пламъци припламнаха сред разтопяването й.
Те напуснаха светилището и отново се смесиха с пазарната тълпа. Тобин държеше баща си за ръка, ала страхът му почти бе изместен от любопитство.