В първия момент тя не му бе обърнала внимание, определяйки го като поредния стар войник, връщаш се вкъщи след войните. Видът му можеше да оправдае заблудата — изглеждаше парцалив и изпит, а левият ръкав на туниката му висеше празен.
Тогава той беше отишъл до нея, хванал я за ръката и й се беше усмихнал. След кратък разговор тя беше продала козите си и последвала стария магьосник, без дори да се обърне назад. Ако някой изобщо си бе направил труда да я потърси, би открил единствено талисмана, захвърлен в тревата край пазара.
Агазар не се бе втрещил от създаването й на огън. Наместо това беше обяснил, че това е първият знак, показващ, че тя е благословена от Илиор. Сетне я бе научил да си служи с тази си сила, за да създава магия.
Агазар беше независим магьосник, който не отговаряше пред никого. Предпочел да захвърли удобствата от наличието на покровител, той обичаше да броди, намирайки топъл прием и сред богати, и сред бедни домове. Заедно с Айя бяха обходили Трите земи, бяха прекосили морето на запад до Ауренен, където дори обикновените хора се ползваха с дълголетието на чародеи и притежаваха магия. Там тя бе узнала, че ауренфеите са били Първата Ореска. Тяхната кръв, смесвайки се с тази на расата на Айя, бе вложила магията в избраните от Скала и Пленимар.
Този дар имаше своята цена. Човешките магьосници не можеха да зачеват или заплождат. Но пък Айя смяташе, че цената си заслужава — първо заради магията си, а сетне и заради талантливите и даровити ученици, като Аркониел.
Агазар също я бе научил повече за Великата война от всички легенди и балади, които й бе разказвал баща й. Защото наставникът й се намираше сред магьосниците, сражавали се за Скала под флага на кралица Герилейн.
— Никога до този момент не е имало подобна бран, дано Сакор не допусне да има отново — казваше той, взирайки се в огъня, сякаш виждаше сред пламъците погиналите си другари. — За един бляскав период от време магьосници стояха рамо до рамо с бойци, сражавайки се с некромантите на Пленимар.
От историите, които Агазар разказваше за онези дни, Айя бе сънувала кошмари. Именно некромантски демон — дирмагнос, както го нарече — бе откъснал левицата му.
Ала колкото и страховити да бяха тези истории, Айя отказваше да ги тласне в забвение, защото само в тях Агазар бе предоставил известно загатване за произхода на странната купа.
Агазар я носеше още тогава. През всички години, в които го бе познавала, нито веднъж не се беше разделял с нея. „Военна плячка“, казал с мрачен смях, когато за пръв път бе разтворил торбата, за да й покаже купата.
Но не бе й казал нищо друго, освен че купата не може да бъде разрушена и че съществуването й трябва да бъде разкрито единствено пред следващия Пазител. Само беше я посвещавал в сложната плетеница магии, обгръщащи тайнствения предмет, докато Айя не се бе научила да ги разгръща и прибира за миг.
— Ти ще бъдеш Пазител след мен — напомняше й той, когато потайността заплашваше да й омръзне. — И тогава ще разбереш. Подбери наследника си мъдро.
— Но как ще зная кого да избера?
В отговор той се бе усмихнал, вземайки ръката й — както тогава, когато за пръв път се бяха срещнали на пазара.
— Довери се на Светлоносителя. Ще знаеш.
И наистина бе станало така.
В началото тя се бе опитвала да го разпитва — къде е намерил купата, кой я е създал и защо — ала Агазар бе останал непреклонен.
— Не и докато не настъпи времето ти да поемеш грижата за нея. Тогава ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш.
Уви, въпросният ден бе сварил и двамата неподготвени. Агазар бе рухнал мъртъв насред улиците на Еро един прекрасен пролетен ден скоро след първото й столетие. В един момент се бе наслаждавал на изяществото на новата трансформационна магия, която беше създал. В следващия се гърчеше на земята, притиснал ръка към гръдта си и с лека изненада в мъртвите си очи.
Така, едва започваща да се отправя към второто си столетие, Айя се бе оказала Пазител, без да знае какво пази — или защо. Изпълни клетвата, която бе дала, след което зачака Илиор да посочи наследника й. Два живота вече бе чакала, обещаващи ученици идваха и си заминаваха. И на никого от тях тя не бе казала за торбата и криещата се в нея тайна.
Но точно както Агазар бе обещал, тя позна Аркониел в мига, в който за пръв път го зърна да си играе в бащината му градина преди петнадесет години. Той вече можеше да задържа ябълка във въздуха и да гаси свещ с мисълта си.