Очите на майка му се присвиха опасно, но допирът й остана нежен.
— Сарила е невежа селянка. Никога не трябва да обръщаш внимание на подобни приказки.
Принцесата отново взе куклата и хвана Тобин за ръката. Усмихвайки се, тя каза:
— Елате, милички, да видим какво ни е приготвила готвачката за закуска.
Глава осма
След онова странно новогодишно утро майка му престана да бъде призрак в собствения си дом.
За начало тя уволни Сарила и изпрати Минир да й потърси подходяща заместница. На следващия ден той се върна с мълчалива, добра вдовица на име Тира, която стана лична прислужница на Ариани.
Прогонването на Сарила бе ужасило Тобин. Никога не бе чувствал особена привързаност към момичето, ала тя представляваше част от домакинството откакто той се помнеше. Тъй като майка му не криеше и неприязънта си към Нари, момчето се притесняваше, че тя ще е следващата изгонена. Но Нари остана и продължи да се грижи за него.
Сега майка му слизаше почти всяка сутрин, подобаващо облечена, сплела, сресала или обгърнала с прозрачен воал лъскавата си черна коса. Дори си слагаше някакъв парфюм, който ухаеше на пролетни цветя. Все още прекарваше голяма част от деня в шиене на кукли край камината, но сега отделяше и време да обсъжда неща с Минир или да посреща заедно с готвачката селяните и амбулантните търговци, които се отбиваха да продават стоките си. Понякога Тобин също присъстваше и бе изненадан да чуе за глада и заразите, вилнеещи из околните поселища. До този момент подобни неща като по правило представляваха само новини за нещо, случващо се из далечните места.
И все пак, колкото и оживена да беше през деня, щом обедните сенки започнеха да се удължават, сякаш светлината у принцесата също угасваше и Ариани се оттегляше на забранения трети етаж. В началото това натъжаваше Тобин, ала никога не се беше изкушил да я последва. На следващото утро тя винаги изникваше, усмихната отново.
Демонът пък беше най-активен в мрака.
Белегът от захапване върху бузата на Тобин скоро зарасна и изчезна, но страхът от преживяното остана. Всяка нощ, лежащ край Нари, Тобин не можеше да се отърве от образа на коварна черна форма, дебнеща в сенките, протегнала ноктести пръсти да щипе и дере, с остри зъби, оголващи се, за да потънат в плът отново. Момчето винаги придърпваше завивките си до очите и се научи да не пие нищо преди лягане, за да не му се налага да използва нощното гърне.
Крехкият мир с майка му се задържа. Няколко седмици по-късно Тобин влезе в стаята с играчките си, откривайки принцесата да го чака край новопоставена маса.
— За уроците ни — обясни тя, правейки му знак да се настани срещу нея.
Сърцето на Тобин се сви, когато зърна пергаментите и принадлежностите за писане.
— Татко се опита да ме научи — каза той, — но аз не можах да разбера.
Споменаването на баща му породи малка гънчица от смръщване, но тя бързо се заглади. Ариани потопи едно от перата в мастилницата и му го подаде.
— Какво ще кажеш да опитаме отново? Може пък аз да се окажа по-добра учителка.
Все още изпълнен със съмнение, Тобин го взе и се опита да напише името си — единствената дума, която знаеше. Няколко мига тя го наблюдава как се мъчи, сетне внимателно взе перото от ръката му.
Тобин застина, чудейки се дали няма да последва някакъв изблик. Но майка му се изправи и отиде до перваза, където бяха подредени дървени и восъчни фигурки. Вземайки една лисица, принцесата го погледна:
— Ти си ги направил, нали?
Тобин кимна.
Ариани огледа и останалите фигурки: ястреб, мечка, орел, галопиращ кон и опит да оформи Талин, държащ тренировъчен меч.
— Това не са най-добрите — срамежливо каза той. — Тях ги подарявам.
— На кого?
Момчето сви рамене:
— На всекиго.
Слугите и войниците винаги хвалеха умението му и дори молеха да им направи определени животни. Маниес беше поискал видра, а Ларис бе пожелал мечка. Кони харесваше птиците. В замяна на орел бе подарил на Тобин един от острите си ножове и му намираше парчета меко дърво, което се оформяше лесно.
Колкото и да му беше приятно да ги радва, най-добрите си фигурки запазваше за баща си и Тарин. Никога не му беше минавало през ума да подари и на майка си. Зачуди се дали не се чувстваше обидена.
— Искаш ли я? — попита той, сочейки към лисицата, която Ариани все още държеше.