Макар да беше млад, тя му бе казала малкото, което знаеше за купата, веднага след обреда, свързващ ги като наставница и ученик. По-късно, когато той станеше достатъчно силен, щеше да го научи как да сплита защитните магии. Ала пак сама носеше тежестта, както Агазар беше заръчал.
С течение на годините, Айя бе привикнала да гледа на купата като на бреме, макар и свещено, ала това се бе променило преди месец, когато проклетата вещ нахлу в сънищата й. Отвратителните свързани кошмари, по-реални от всички съновидения, които бе изпитвала през живота си, в крайна сметка я бяха отвели тук. Във всички тях виждаше купата, носена високо над бойно поле от чудовищна черна фигура, която тя не можеше да назове.
— Айя? Айя, добре ли си? — попита Аркониел.
Тя се отърси от вцепенението и му се усмихна.
— Най-сетне пристигнахме.
Скътана в една дълбока цепнатина, Афра можеше да бъде наречена село не без известен компромис. Това място съществуваше единствено в служба на Оракула и поклонниците, които идваха тук. От двете страни на малкия павиран площад, в самите скали бяха всечени странноприемницата и стаите на жреците. Колоните им и рамките на вратите, както и тесните прозорци бяха украсени с фина резба. Площадът беше пуст, ала неколцина им махнаха от помещенията.
В средата на площада се издигаше червена ясписова стела, висока колкото Аркониел. Изпод нея извираше вода, която изпълваше каменно корито и биваше отведена от улей.
— В името на светлината! — Аркониел слезе от седлото, оставяйки коня си да пие жадно, а самият той се доближи до плочата. Прокара длан по всечените букви и прочете на глас записаните на четири езика думи, променили завинаги скаланската история преди три столетия. — „Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена.“ Това е оригиналът, нали?
Айя кимна тъжно.
— Лично кралица Герилейн е издигнала тази стела като израз на благодарност към Оракула веднага след войната. Наричали са я Предсказаната кралица.
В най-мрачните дни на войната, когато изглеждаше, че Пленимар ще опустоши Скала и Мицена, скаланският крал, Телатимос, бе напуснал бойното поле и дошъл тук, за да се консултира с Оракула. Връщайки се в битка, водел със себе си дъщеря си, Герилейн, тогава шестнадесетгодишна девица. Подчинявайки се на словата на Оракула, той й предал властта пред очите на измъчените си воини и й връчил короната и меча.
Според Агазар генералите не останали особено въодушевени от решението на краля. Ала още от самото начало момичето се оказало благословен воин и в рамките на година отвело съюзниците до победа, убивайки лично пленимарския Повелител в Исилската битка. В последвалия мир също се отличила като отлична кралица и управлявала над петдесет години. Агазар бил сред тези, които оплаквали смъртта й.
— Подобни плочи е имало из цяла Скала, нали? — попита Аркониел.
— Да, на всеки по-голям кръстопът. Ти си бил едва бебе, когато крал Ериус нареди да бъдат махнати. — Тя слезе от коня и почтително докосна камъка. Беше горещ под дланта й, все още гладък като в деня, в който бе напуснал работилницата на каменоделеца. — Но дори Ериус не се осмели да разруши тази.
— Защо?
— Когато заръча да бъде махната, жреците отказаха. Ако беше настоял, това означаваше да нападне Афра, най-свещеното място в Скала. Така че Ериус великодушно отстъпи и се задоволи да хвърли всички останали стели в морето. В Стария дворец имаше златна плоча със същия надпис… Чудя се какво ли е станало с нея?
А младият магьосник бе занимаван от по-прагматични мисли. Заслонил очи, той оглеждаше склоновете.
— Къде е светилището на Оракула?
— По-навътре в долината. Напий се добре, остатъка от деня ще вървим пеш.
След като оставиха конете си в странноприемницата, двамата поеха по захабен от нозе път. Заради стръмнината ставаше все по-трудно да продължават. Нямаше дървета, които да им пазят сянка. Липсваше влага, която да притисне към земята белезникавия прах, увиснал в горещия въздух. Скоро пътят се стесни до тясна пътечка, виеща се сред канари и загладена опасно от множеството поклоннически стъпки.
Разминаха се с две групи посетители, които се връщаха. Неколцина храбри войници се смееха и разговаряха храбро — с изключение на един от другарите им, поизостанал, в чиито очи ясно се четеше страхът от смъртта. Втората група се беше скупчила около възрастна търговка, която плачеше тихо.