Аркониел ги погледна нервно. Айя изчака втората група да изчезне зад един завой и седна на един камък, за да почине. Тук пътят бе толкова тесен, че двама можеха да се разминат с мъка, а въздухът бе нажежен като пещ. Тя отпи глътка от меха, който Аркониел бе напълнил долу. Водата все още беше достатъчно студена, та да я заболят очите.
— Още много ли остава? — попита той.
— Още малко. — Обещавайки си да си вземе хладка вана в странноприемницата, Айя се изправи и продължи.
— Познавала си майката на краля, нали? — каза Аркониел, крачейки след нея. — Наистина ли е толкова зла, колкото се говори?
Сигурно стелата го бе накарала да се замисли.
— Не и в началото. Наричаха я Агналейн Справедливата. Но у себе си тя имаше и жилка чернота, която се влошаваше с течение на годините. Някои казват, че това се дължало на кръвта на баща й. Други твърдяха, че било заради затрудненията с раждането. Първият й съпруг й бе дал двама сина. Сетне с години не можеше да зачене и постепенно започнаха да й се услаждат младите съпрузи и публичните екзекуции. Дори бащата на Ериус се озова на дръвника, обвинен в измяна. След това никой не беше в безопасност. Кълна се в Квартата, все още си спомням вонята на клетките, срещащи се из пътищата около Еро! Всички се надявахме, че тя най-сетне ще се оправи, когато роди дъщеря, ала това само влоши нещата.
В онези черни дни не представляваше проблем за най-големия син на Агналейн, принц Ериус — вече превърнал се в опитен боец и любимец на народа — да подеме твърдението, че думите на Оракула са били преиначени, че пророчеството се е отнасяло само до дъщерята на крал Телатимос, а не за последващите й потомки. Несъмнено един храбър принц би бил по-подходящ за трона от единствената наследница. Полусестра му Ариани току-що била навършила седем годинки.
Удобно бе пропуснат фактът, че Скала се наслаждавала на несравним цъфтеж под управлението на своите кралици и че единственият оттогава мъж, застанал на престола, синът на Герилейн, Пелис, бе донесъл чума и засуха — едва когато сестра му бе заела мястото му, защитата на Илиор отново се бе разпростряла над земята — както Оракулът бе обещал.
До този момент.
Внезапната смърт на Агналейн бе съпроводена с мълва, че принц Ериус и брат му Арон са имали пръст в това дело. Ала този слух бе шептян с облекчение, а не укор. Всеки знаеше, че на практика Ериус бе управлявал през последните ужасяващи години от майчиното му западане. Долитащата отново откъм Пленимар заплаха бе станала прекалено гръмка, та благородниците да рискуват гражданска война в името на някакво дете. И короната бе предадена на Ериус. Същата година Пленимар нападна южните пристанища. Новият владетел отблъсна нашествениците обратно в морето и опожари черните им кораби. С това въпросът с пророчеството изглеждаше решен.
А през следващите деветнадесет години имаше повече глад и засуха, отколкото и най-старите магьосници можеха да си припомнят. В някои части от кралството сушата се задържаше с години. Цели села бяха опустошени от болести, донесени от северните търговски пътища, както и от пожари. Родителите на Аркониел бяха умрели в една подобна епидемия преди няколко години. Само за няколко месеца населението на Еро бе намаляло с четвърт. Заразата не подмина и принц Арон, съпругата на Ериус, дъщерите му и двама от синовете му. Само най-малкият син на краля, Корин, бе останал жив. Хората отново започнаха шепнешком да говорят за думите на Оракула.
Магьосницата си имаше собствена причина да съжалява за възкачването му на престола. Сестрата на Ериус, Ариани, се бе омъжила за покровителя на Айя — могъщият херцог Риус Атионски. Тази година двамата очакваха първото си дете.
И двамата бяха плувнали в пот и задъхани, когато най-сетне се добраха до светилището.
— Не е точно каквото очаквах — отбеляза Аркониел, оглеждайки широкия каменен кладенец.
Айя се засмя.
— Не избързвай с преценката.
Двама яки жреци в прашни червени роби и сребърни маски стояха под сянката на дървения навес край кладенеца. Айя приседна край тях върху една каменна пейка.
— Трябва ми време да си събера мислите — каза тя на Аркониел. — Ти върви пръв.
Жреците отнесоха намотка дебело въже до кладенеца, правейки знак на младежа да ги последва. Той нервно се усмихна на наставницата си, докато биваше омотаван. Все така мълчаливи, те го спуснаха в подземието на оракула. От повърхността изглеждаше, че това е просто обикновена дупка в земята с диаметър четири фута.