Спускането, представляващо веро упование, винаги бе обезкуражаващо, особено първия път. Но Аркониел въобще не се беше поколебал.
Двамата свещеници продължиха бавно да отпускат въжето, докато увисването му не показа, че младежът е стигнал дъното. Айя остана в сянката, стараейки се да успокои разбеснелите се удари на сърцето си. С дни се бе опитвала да не мисли за това, което сега й предстоеше да стори. Сега, когато беше стигнала, внезапно започваше да съжалява за решението си. Затваряйки очи, тя се опита да установи причината за този си страх, ала не я откриваше. Да, нарушаваше повелите на своя наставник, но не в това се коренеше страхът. Тук, на самия праг на Оракула, я споходи предчувствието за нещо мрачно, криещо се в близкото бъдеще. Отправи мълчалива молитва да получи сила да посрещне това, което Илиор щеше да й разкрие днес. Защото вече не можеше да се откаже.
Аркониел подръпна въжето по-рано, отколкото тя бе очаквала. Жреците го изтеглиха обратно. Със забързана крачка той дойде при нея и рухна на земята, изглеждайки объркан.
— Айя, много странно… — поде той, ала магьосницата вдигна ръка.
— После ще говорим — каза му тя, знаейки, че ако не иде сега, никога не ще го стори.
Остави се да бъде вързана и затаи дъх, когато краката й увиснаха над ръба на дупката. Стиснала въжето с едната ръка, а торбата с другата, тя кимна на жреците.
Потъвайки в хладната тъма, Айя усети познатото нервно пърхане в стомаха си. Така и не бе могла да определи точните размери на подземното помещение. Тишината и слабото плъзгане на въздуха по лицето й говореха за обширна пещера. Промъкващите се през отвора лъчи докосваха камък, загладен от милувките на някогашна подземна река.
След няколко мига краката й стъпиха на земята и тя се измъкна от клупа, пристъпвайки встрани от кръга светлина. Когато очите й привикнаха с мрака, различи слабо сияние, към което се отправи — при всяко нейно идване тук то изникваше от различно място. Но когато накрая стигна до Оракула, всичко си беше, както го бе запомнила.
Кристално кълбо върху сребърен триножник бе обгърнато с широк кръг светлина. Оракулът седеше до него върху ниска табуретка от слонова кост, оформена като приклекнал дракон.
Тя е толкова млада! — помисли си Айя, необяснимо натъжена. Предишните Оракули бяха възрастни жени с избеляла от годините мрак кожа. Тази девойка бе на не повече от четиринадесет, ала кожата й вече бледнееше. Облечена в проста, ленена риза, с голи ръце и крака, тя седеше, опряла длани на коленете си. Лицето й беше кръгло и празно, очите — занесени. Подобно на магьосниците, африйските сибили също извличаха последици от благословията на Илиор.
Айя коленичи в краката й. Жрец с маска пристъпи в светлината, понесъл голям сребърен поднос пред себе си. Тишината на подземието погълна въздишката на Айя, когато тя разгърна купата и я постави върху подноса.
Жрецът се обърна към Оракула и постави таблата върху коленете й. Лицето на девойката не се промени.
Нима тя не усеща злината на купата? — зачуди се Айя. Самата тя имаше чувството, че главата й ще се пръсне — тъй зловещо беше излъчването на странния глинен артефакт.
Най-сетне девойката се размърда и сведе очи към купата. Сребриста светлина, ярка като лунни лъчи върху сняг, обви раменете и главата й. Айя изпита възхищение. Илиор се вселяваше в момичето.
— Виждам демони, хранещи се с мъртвите. Виждам Бога, чието име не бива да се споменава — тихо каза Оракулът.
Сърцето на Айя застина. Най-лошите й страхове се потвърждаваха. Ставаше дума за Сериамайус — мрачният повелител на некромантството, почитан от пленимарци, който почти бе успял да разруши Скала във Великата война.
— Сънувах това — отвърна Айя. — Война и бедствия, далеч по-жестоки от всичко, което Скала някога е съзирала.
— Виждаш прекалено далече, магьоснице. — Оракулът повдигна купата с две ръце. Някаква игра на светлината превърна очите й в хлътнали черни ями. От жреца нямаше и следа, макар Айя да не го бе чула да се оттегля.
Оракулът бавно обърна купата в ръцете си.
— Черно ражда бяло. Мръсно ражда чисто. Зло създава величие. От Пленимар иде сегашно спасение и бъдеща гибел. Това е семе, което трябва да бъде поливано с кръв. Ала ти виждаш прекалено далече.
Оракулът протегна купата напред. От нея бликна кръв, прекалено много за толкова малък съд. Алената течност оформи кръгъл вир върху пода в нозете на момичето. Поглеждайки в него, Айя видя отражението на женско лице, обгърнато от окървавен боен шлем. За един миг лицето бе сурово, в друг бе измъчено. И беше толкова познато, че сърцето я заболя, макар да не можеше да каже за кого й напомняха очите на лика. Шлемът отразяваше пламъци. Някъде в далечината Айя дочуваше битка.