Ликът бавно изчезна, за да бъде заменен от образа на сияен бял палат, увенчал висок хълм. В средата му се издигаше бляскав купол, а във всеки от ъглите му се бе изправила изящна кула.
— Това е Третата Ореска — прошепна Оракулът. — Тук ще можеш да положиш тежестта си.
Айя се приведе напред, леко ахвайки от удивление. Палатът имаше стотици прозорци. На всеки прозорец стоеше магьосник, който гледаше право в нея. На най-високия прозорец в най-близката кула видя Аркониел — беше облечен в синьо и държеше купата. Златокъдро дете стоеше край него.
Виждаше Аркониел съвсем ясно, макар и да го наблюдаваше отдалече. Беше старец, с лице, сбръчкано от неописуема умора. Въпреки това сърцето й се обля с радост при вида му.
— Питай — прошепна Оракулът.
— Каква е тази купа? — обърна се Айя към Аркониел.
— На нас не ни е писано да узнаем, ала той ще разбере — отговори Аркониел, подавайки купата в ръцете на русото момче. Детето погледна към нея с твърде мъдри за възрастта си очи и се усмихна.
— Всичко е свързано, Пазителко — каза Оракулът. А видението започна да се променя към нещо по-мрачно. — Това е наследството, което ще бъде предложено на теб и останалите като теб. Заедно с истинската кралица. Със Скала. Очаква те огнено изпитание.
Айя видя символа на изкуството си — тънкия сърп на луната на Илиор — обграден с огнен кръг, а под него сияеше числото двеста двадесет и две — с тъй ярък бял пламък, че очите я заболяха.
Тогава пред погледа й се разгърна Еро, потънал в пламъци под взора на пълната луна. Обграждаше го армия под флага на Пленимар — безчетни пълчища. Жегавината на пламъците облъхна лицето й. Ериус повеждаше армията си срещу нападателите. Ала войниците му рухваха зад него, а плътта на коня му капеше на ивици. Пленимарци обградиха краля като вълци и го скриха от поглед. Образът отново се промени, сега Айя видя скаланската корона, изкривена и зацапана, да лежи насред опустошено поле.
— Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена — прошепна Оракулът.
— Ариани? — попита Айя, макар още докато изричаше името да знаеше, че не лицето на принцесата бе обгръщал онзи шлем.
Оракулът започна да се поклаща и вие. Премествайки купата над главата си, тя започна да се облива в кръв. Рухвайки на колене, момичето сграбчи Айя за ръката. Сякаш някаква вихрушка ги понесе.
Ревящите вихри се въртяха край нея, сетне нахлуха в съзнанието й и полетяха право към същината й. Образи проблясваха край нея, като листа, понесени от ветровете: странното число върху щит, жената с шлема в най-различни видения — стара, млада, в парцали, коронована, ту висяща гола от бесило, ту яздеща обкичена с венци из широки, непознати улици. Айя вече я виждаше ясно. Съзираше лицето й, сините й очи, тъмните коси и дългите крайници, наподобяващи тези на Ариани. Ала това не беше принцесата.
Гласът на Оракула надви бурята:
— Това е твоята кралица, магьоснице, истинската наследница на Телатимос. Тя ще обърне лицето си на запад.
Внезапно Айя усети в ръцете си тежестта на някакъв вързоп. Тя сведе очи и погледна — сибилата й бе дала мъртво бебе.
— Другите съзират, ала само през дим и тъма — рече Оракулът. — По волята на Илиор тази купа е дошла в ръцете ти. Това е дългата тежина на рода ти, Пазителко, и най-горчива. Ала в това съвремие ще вкрачи дете, което е основата на бъдното. Тя е твоето наследство. Две деца, една кралица, белязана от кръв.
Мъртвото дете гледаше към Айя с черните си, взиращи се очи. Раздираща болка пламна в гръдта й. Знаеше чие дете е това.
Тогава видението изчезна и магьосницата се озова коленичила пред Оракула, стиснала все още неотворената си торба. Нямаше мъртво дете, нито кръв по пода или дрехите и косите на сибилата.
— Две деца, една кралица — прошепна Оракулът, гледайки към Айя със сияйно белите очи на Илиор.
Айя трепереше под този поглед, опитвайки се да не забрави всичко, което бе зърнала и чула.
— Останалите, които сънуват това дете, Почтени, добро или зло й мислят? Ще ми помогнат ли да я отгледам?