След което Аркониел и Айя бяха прекарали остатъка от жежкото лято, претърсвайки затънтените планински долини на северната провинция за вещица, която да им помогне. Никой от орескските магьосници не притежаваше уменията, нужни за изпълнението на задачата, поставена им от Илиор. Когато най-сетне намериха една, трепетликовите листа вече златееха.
Първите скалански заселници бяха прогонили дребните, смуглокожи местни от плодородната низина в планинските долини. По тази причина всеки път, когато Аркониел и Айя доближеха някое село, отдалеч дочуваха предупредителния лай на кучетата и виковете на майките, зовящи децата си. Когато достигнеха ръба на поселището, съзираха само неколцина въоръжени мъже. Тези мъже не отправяха заплахи, но и не проявяваха гостоприемство.
Радушният прием на Лел ги беше изненадал, когато се бяха натъкнали на самотната й колиба. Не само че тя ги посрещна подобаващо, поднасяйки скромна трапеза от вода, сайдер и сирене, а и също заяви, че ги била очаквала.
Айя говореше езика й, а самата вещица също поназнайваше няколко скалански думи. От това, което Аркониел можа да разбере, Лел не изглеждаше изненадана от молбата им. Заяви, че лунната й богиня й ги била показала в сън.
Аркониел се чувстваше много неловко край вещицата. Магията се излъчваше от нея подобно на мускусната миризма на тялото й, но не беше само това. Лел беше жена в разцвета на силите си. Черната й коса висеше до кръста, а безформената вълнена рокля не скриваше извивките на тялото й. Не му беше нужен преводач да разбере, че тя бе попитала Айя дали може да спи с него и бе реагирала едновременно възмутено и обидено, когато наставницата му й бе обяснила идеята за магьосническото безбрачие. Орескските магьосници съхраняваха цялата си жизнена сила.
Тогава Аркониел бе решил, че вещицата ще си промени мнението, ала на следното утро тя вече ги изчакваше навън, окачила вързоп на седлото на рошавото си пони.
Дългото обратно пътуване се бе оказало същинско мъчение за младежа. Лел извличаше голямо удоволствие да го дразни. Миеше се неизменно пред очите му и уж случайно се докосваше до него, докато се суетеше из лагерите им, събирайки билки с ловките си пръсти. Въпреки обета си, Аркониел не можеше да не забелязва подобни неща.
Когато работата им в Еро бъдеше приключена, никога вече нямаше да я види. За това беше най-благодарен.
Докато прекосяваха площада, Лел посочи към пълната червена луна и цъкна с език.
— Луна зове бебета, тлъста и кървава. Трябва бърза. Не трябва шаимари.
Тя доближи два пръста до ноздрите си, имитирайки вдишване. Аркониел потръпна.
Айя притисна ръка над очите си и за момент младежът почувства надежда. Може би в крайна сметка тя щеше да се откаже. Ала се оказа, че тя само разгръщаше зрението си с магия.
След миг магьосницата поклати глава.
— Не. Имаме време.
Хладен солен ветрец започна да подръпва наметалата им, когато доближиха дворцовия кръг откъм морето. Аркониел вдъхна дълбоко, опитвайки се да олекоти стегналата гърдите му тежест. Разминаха се с група гуляйджии. Младежът се възползва от светлината на фенерите, които носеха пажовете им, за да хвърли нов поглед към Айя. Бледото, решително лице не издаваше нищо.
Такава е волята на Илиор, повтори си мълчаливо Аркониел. Нямаше връщане назад.
След смъртта на единствената наследница на краля, жените и момичетата от управляващата династия бяха започнали да измират с тревожна бързина. Малцина в града се осмеляваха да говорят за това на висок глас, ала в твърде много случаи не чума или глад бяха отнесли клетничките до портите на Билайри.
Братовчедката на краля се бе разболяла след банкет и си бе легнала, чувствайки се зле, за да не се събуди на следващата сутрин. Друга по някакъв начин бе съумяла да падне от прозореца на кулата си. Двете дъщери на брат му се бяха удавили, когато един слънчев ден лодката им се обърнала. Бебетата на по-далечните роднини — момичетата — биваха намирани мъртви в люлките си. Кърмачките им шептяха за нощни духове. Всички потенциални наследнички на короната умираха една по една. И жителите на Еро поглеждаха нервно към полусестрата на краля и нероденото дете, което тя носеше.
Съпругът й, херцог Риус, бе петнадесет години по-възрастен от красивата си съпруга и владееше обширни земи, най-голямата от които представляваше местността Атион, на половин ден път от града. Някои казваха, че този брак всъщност целял да съчетае земите на херцога с кралската хазна, но Айя не беше на това мнение.