— Но сте чули…
— Че е преследвал нещо? Разбира се. Те всички преследват нещо.
— Но той е изчезнал.
— Който стои там достатъчно дълго време — обясних аз — и си навира носа в непознати области, рано или късно ще изчезне. Не може да не попадне на нещо, което да му види сметката.
— Но вие…
— Аз не се задържам дълго — продължих аз. — А и не съм изпадал в затруднено положение. Единственото, което търсех, бяха нови планети. Никакви Седем града на Сибола3, никакво мистично Елдорадо, никакви докарващи те до транс кръстоносни походи на душата.
— Вие ни се подигравате — обади се отец Тък. — Не обичам подигравчиите.
— Не съм искал да се подигравам — говорех все на Сара Фостър аз. — Космосът е пълен с легенди. Тази, която вие споменахте, е само една от многото. Забавно е да ги слушаш, когато си нямаш друга работа. А мога да добавя и че не обичам забележки от псевдосвещеник с мръсни нокти.
Оставих чашата си на масичката до стола и се изправих:
— Благодаря за почерпката. Може би някой друг път…
— Само минутка — спря ме тя. — Моля ви седнете. Извинявам се заради Тък. Но вие имате работа с мене, не с него. Имам предложение, което може би ще ви се стори привлекателно.
— Оттеглил съм се — подсетих я аз.
— Може би сте видели кораба на космодрума. През две клетки от мястото, където вие се приземихте.
— Да, видях кораба. И много го харесах. Ваш ли е?
Тя кимна:
— Капитане, имам нужда от човек, който да управлява кораба. Бихте ли се заели с тази работа?
— Защо точно аз? — попитах я. — Положително има и други хора.
— На Земята? — Тя поклати глава. — Колко квалифицирани космонавти мислите, че има на Земята?
— Предполагам, че не са много.
— Няма никакви — отсече тя. — Или почти никакви. Няма хора, на които бих могла да поверя този кораб.
— Нека се разберем. — Аз отново седнах. — Откъде знаете, че можете да поверите този кораб на мене? Какво знаете за мене? Откъде разбрахте, че съм пристигнал на Земята?
Тя ме погледна право в очите, като малко примижа, както навярно примижаваше, когато насочваше пушката си към нападащия я звяр:
— Мога да ви имам доверие, защото няма къде да отидете. Навсякъде из космоса ви търсят. Можете да намерите сигурност единствено, ако се придържате към кораба.
— Така е — признах аз. — Но как ще потегля към космоса. Патрулите…
— Капитане, повярвайте ми, нищо не може да догони този кораб. А ако някой си е поставил това за цел, бързо ще се умори от преследването. Пътят ни е далечен и тежък. Няма да си струва да ни гонят. Освен това, мисля, че може да се уреди никой да не разбере, че сте излезли в космоса.
— Това е много интересно — кимнах аз. — Бихте ли могли и да ми обясните къде би трябвало да отидем?
— Ние не знаем къде трябва да отидем — отвърна тя.
Това, разбира се, беше пълна глупост. Човек не предприема полет, ако не знае къде отива. Щом не иска да ми каже, защо просто не си признае?
— Но господин Смит знае — допълни Сара.
Обърнах се и го изгледах — голяма незряща купчина, струпана на стола, с млечнобели очи на отпуснатото лице.
— В главата си чувам глас — обясни той. — Поддържам контакт с някого. Имам приятел там.
О, чудесно, помислих си. Значи всичко се свежда до това. Той чувал глас в главата си.
— Оставете аз да се досетя — казах на Сара. — Този религиозен господин ви е довел господин Смит.
Тя изведнъж се разсърди. Лицето й побеля, а сините й очи се стесниха и заприличаха на блестящи ивици лед.
— Прав сте — студено процеди тя, — но това не е всичко. Знаете, разбира се, че Найт е бил придружаван от робот.
— Робот на име Роскоу — кимнах аз.
— А че този робот е бил телепатичен?
— Такова нещо не съществува — възразих аз.
— Не, има го. Или по-скоро имало го е. Аз съм проучила всичко, капитане. Разполагам с техническите данни специално за този робот. И ги имах дълго преди господин Смит да се появи. А също и писмата, които Найт е пращал на някои свои приятели. У мене са може би единствените автентични документи от Найт и за онова, което е търсел. Всичко е придобито дълго преди двамата господа да се появят и е взето от място, което те не биха могли да знаят.
— Но те може би са чули…
— Не съм казвала на никого — натърти тя. — Това беше… как бихте го нарекли? Може би обикновено хоби. А може би страст. Отделни детайли, събирани от тук-там, без каквато и да е надежда някога да мога да ги съчетая. Беше толкова пленителна легенда…
— И е точно това — махнах с ръка аз. — Легенда. Изграждана в течение на годините от отлични, макар и не злонамерени лъжци. Взема се един миниатюрен факт и се вплита сред други миниатюрни факти, докато всичките преплетени миниатюрни факти, заставени привидно да си взаимодействат, стават толкова сложни, че вече няма никаква надежда да се разбере кой е истинският факт и кое е вдъхновена измислица.
3
Седемте града на Сибола, легендарно място в югозападна Северна Америка, търсено през XVI век от испанските мореплаватели заради предполагаемите му съкровища — Б.пр.