Джордж все още виеше, но сега към воя му се добавиха и думи:
— Какво стана, Тък? Къде сме? Какво се случи с приятеля ми? Него го няма. Вече не го чувам.
— Боже Господи! — обърнах се отвратен към Тък аз. — Изправете го на крака, изтупайте му дрехите, избършете му носа и му кажете какво е станало.
— Аз самият не мога да му обясня — изплака Тък. — Преди това някой трябва да каже на мене какво става.
— Те ще се върнат — зави Джордж. — Ще се върнат и ще ни вземат. Не може да ни оставят тук.
— Не, разбира се, че няма да се върнат сега. — Тък му помогна да се изправи на крака. — Ще се върнат едва когато слънцето изгрее.
— Слънцето сега няма ли го, Тък?
— Не. Свети луната. И много звезди.
И аз се бях оставил да попадна в това, мислех си. Захвърлен на място, което нямах представа къде е, в компанията на двама мухльовци и на една бяла Диана, чиято единствена мисъл беше да задържи дулото си нагоре.
Огледах се. Бяхме захвърлени в подножието на една дюна, а останалите дюни от двете ни страни се надигаха към нощното небе. По самото небе нямаше нищо освен луната и звездите. Не се виждаше нито един облак. И земята бе застлана единствено с пясък. Нямаше дървета или храсти, не се забелязваше и стрък растителност. Във въздуха се чувстваше известен хлад, но според мене и той щеше да се разсее, след като изгрее слънцето. Най-вероятно ни очакваше дълъг и горещ ден, а нямахме дори вода.
В пясъка личаха дълги бразди, изорани от падането на телата ни. Бяхме хвърлени в посока насам откъм другата дюна — помислих си, че ако сме наясно с това, бихме могли да извлечем някаква полза. Минах малко настрани, с приклада на пушката си начертах дълга линия в пясъка и я оформих като стрела.
— Мислите, че бихме могли да се върнем? — попита Сара, която ме бе гледала внимателно.
— Не бих се обзаложил — кратко отвърнах аз.
— Онова беше някаква врата — замисли се тя — и хобитата ни подхвърлиха през нея, но когато се озовахме тук, вратата вече я нямаше.
— Бяха ни нарочили още от мига, когато кацнахме — казах аз. — Знаеха какво ще направят още тогава. Не сме имали и най-малкия шанс.
— Да — съгласи се тя, — но сега сме тук и трябва да се замислим как да се измъкнем.
— Наблюдавайте тия двамата клоуни — поръчах й, — гледайте да не направят някоя беля, а аз ще огледам наоколо.
— Намислили ли сте нещо, капитане? — внимателно ме погледна тя. — Нещо конкретно?
— Просто ще огледам — поклатих глава аз. — Може и да попадна на вода. Тя ще ни бъде много необходима преди края на деня.
— Но ако се изгубите…
— Нали ще останат собствените ми стъпки — освен ако изведнъж не се вдигне вятър и не ги заличи. Ако нещо се случи, ще изстрелям един лъч към небето, а и вие гръмнете оттук веднъж-дваж, за да се ориентирам.
— Не мислите, че хобитата ще се върнат да ни вземат?
— Вие вярвате ли в това?
— По-скоро не — отвърна тя. — Но какъв е смисълът? Какво спечелиха от всичко това? Багажът ни не би трябвало да представлява особена ценност за тях.
— Просто се отърваха от нас — измърморих аз.
— Но те ни насочиха към себе си. Ако не беше лъчът им…
— Взеха ни кораба — замислих се аз. — Може именно той да им е трябвал. Събрали са доста кораби на космодрума си. Трябва да са примамили и още много други хора.
— И всички те се намират на тази планета? Или на други планети?
— Кой знае — махнах с ръка аз. — Важното е сега да видим дали не можем да отидем на някое място, което е по-добро от тази пустиня. Нямаме нито храна, нито вода.
Нагласих ремъка на пушката си и закрачих с мъка по дюната.
— Мога ли да направя нещо друго? — попита Сара.
— Бихте могли да спрете тия двамата, ако се опитат да стъпват по линията, която начертах. Ако пък излезе вятър и започне да я заличава, опитайте се някак да я означите.
— Вие вярвате много в тази линия.
— Просто не е лошо да знаем къде се намираме.
— Това може и нищо да не значи — усъмни се тя. — Може да сме попаднали тук посредством някакъв пространствено-временен парадокс и мястото, където сме, да не показва…
— Съгласен съм, но няма на какво друго да се опрем.
Помъкнах се през дюната, но ходенето никак не беше леко. Краката ми потъваха дълбоко в пясъка и непрекъснато се подхлъзвах. Всичко вървеше много бавно и с големи усилия. Малко преди да прехвърля билото, се спрях да почина и погледнах надолу. Тримата стояха там обърнати към мене. По причина, която не бих могъл да обясня, открих, че ги обичам — и тримата: противния, отпуснат глупак Смит, лъжеца Тък и Сара, Бог да я пази, с падащия кичур коса и смешната старовремска пушка. Каквито и да бяха те, все пак са хора и аз трябваше някак да ги измъкна оттук. Защото те разчитаха на мен. За тях бях човек, избродил целия космос, който се е сблъсквал с всякакви неприятности. Бях несговорчивият суров тип, който поне формално ръководеше експедицията. Бях капитанът, а в решителен момент именно от капитана се очаква да спаси положението. Горките доверчиви глупаци, помислих си — нямах и най-малката представа какво става с нас, нямах план за действие, бях уплашен, победен и отчаян като всеки от тях. Но не биваше да им го показвам. Трябваше да продължа да се преструвам, че всеки миг ще измисля нещо, което благополучно ще ни върне у дома.