— Нищо ли не каза, преди да издъхне? Да е оставял някакъв документ, писма?
— Това е най-влудяващата част — нищо! Няколко дни беше в безсъзнание, но преди да умре, състоянието му за малко се подобри. Той отвори очи, погледна и двама ни и се изкиска тихо и немощно, после рече: „Вие ще бъдете добре, сладките ми гълъбчета!“, след което притвори око — дясното си око — и намигна. Сетне умря. Бедният стар чичо Матю!
— Намигнал значи — каза замислено мис Марпъл.
Едуърд нетърпеливо рече:
— Говори ли ви нещо това? На мен ми напомня една история на Арсен Люпен, в която се разказва за човек, който скрил нещо в стъкленото си око. Но чичо Матю нямаше стъклено око.
Мис Марпъл поклати глава.
— Не… нищо не ми хрумва в момента.
— Джейн ни каза, че вие веднага ще ни посочите къде да копаем — каза разочаровано Чармиън.
Мис Марпъл се усмихна.
— Вижте, аз не съм магьосница. Не познавам чичо ви, не знам що за човек е бил и нямам представа нито от къщата, нито от земята.
— А ако ги познавахте? — попита Чармиън.
— Е, тогава би било съвсем просто, нали? — рече мис Марпъл.
— Просто! — възкликна Чармиън. — Елате в „Анстиз“ да видите дали е просто.
Навярно тя не очакваше, че поканата й ще бъде приета сериозно, но мис Марпъл живо каза:
— О, наистина, скъпа, много мило от ваша страна. Винаги ми се е искало да участвам в търсенето на зарито съкровище. Освен това — додаде тя с лъчиста, викторианска усмивка, — вие силно ме заинтригувахте.
— Е, видяхте ли? — каза Чармиън с драматичен жест.
Те тъкмо бяха завършили продължителната обиколка на „Анстиз“. Бяха обходили надлъж и нашир зеленчуковата градина — цялата в дълбоки дупки. Около всяко по-голямо дърво бе разкопано, за да се получи безрадостната гледка на онова, което някога е било равна ливада. Съдържанието на всички стари куфари и сандъци беше изсипано на пода. В мазето каменната настилка беше разкъртена и разместена. Бяха мерили и чукали по тях — показаха на мис Марпъл всички антични мебели от покъщнината, които съдържаха или се предполагаше, че съдържат тайници.
На една маса в дневната имаше купчина книжа — всичките документи, които покойният Матю Страуд бе оставил. Нито един от тях не бе унищожен. Чармиън и Едуърд ги бяха преглеждали отново и отново, старателно бяха изучавали бележките, поканите и бизнес кореспонденцията с надеждата да открият някаква следа, която им е убягвала до момента.
— Мислите ли, че е останало място, където да не сме погледнали? — попити Чармиън с надежда.
Мис Марпъл поклати глава!
— Струва ми се, че малко сте се престарали, скъпа. Като че ли даже, ако мога да кажа така, сте попрекалили! Винаги съм смятала, че човек трябва да има име! Това ми напомня за една моя приятелка — мисис Елдрич. Тя имаше чудесна малка прислужница, която винаги безупречно излъскваше линолеума. Когато обаче лъскала пода в банята, тя проявила прекалено усърдие и щом мисис Елдрич излязла от ваната, корковата постелка се хлъзнала изпод нея, при което тя паднала много лошо и си счупила крака. Най-неприятното било, че понеже вратата на банята била заключена, разбира се, наложило се градинарят да вземе стълба и да влезе през прозореца. Ужасна неприятност за мисис Елдрич, която винаги е била много благоприлична жена.
Едуърд неспокойно се размърда.
Мис Марпъл бързо рече:
— Моля да ме извините. Склонна съм да се отплесвам, зная това, но като си спомниш едно, то ти напомня за друго. А това понякога помага. Просто се опитвам да кажа, че може би ако напрегнем умовете си и помислим кое място би било най-подходящо за…
Едуърд я прекъсна:
— Вие мислете, мис Марпъл. На нас с Чармиън главите ни са абсолютно изпразнени.
— Боже мой! Разбира се, това е било много уморително за вас. Ако нямате нищо против, аз ще прегледам всичко това. — Тя посочи документите на масата. — Тоест, ако няма нещо лично… не бих искала да излезе, че си пъхам носа в чужди работи.
— О, няма нищо. Но се боя, че няма да намерите каквото и да било.
Тя седна зад бюрото и методично започна да обработва разхвърляните документи. След като ги прехвърли всичките, тя механично ги сортира в малки спретнати купчинки. Когато приключи, остана няколко минути неподвижна, вперила поглед пред себе си.
Едуърд не без известно злорадство запита:
— Е, мис Марпъл?