Мис Марпъл леко трепна и се съвзе.
— Извинете, но все пак това бе от полза.
— Намерихте ли нещо, свързано със случая?
— О, не, нищо, но сега смятам, че разбрах що за човек е бил вашият чичо Матю. Мисля, че доста прилича на моя чичо Хенри. Очевидно много е обичал шегите. Типичен ерген, но се чудя защо… Сигурно се е разочаровал като млад. Изряден до най-малката подробност, но явно не е искал да сложи хомот на шията си. Малко ергени го искат.
Зад гърба на мис Марпъл Чармиън направи знак на Едуърд, който значеше: „Тя е ку-ку“.
Мис Марпъл продължаваше весело да говори за болния си чичо Хенри:
— Много обичаше да си играе с думите. А за някои хора това е много досадно. И тъй безобидната игра на думи може да бъде страшно изнервяща. Същевременно много мнителен — беше убеден, че прислугата го краде. И понякога, разбира се, не решеше, но това не се случваше често, горкият човек, накрая тази мисъл го обсеби изцяло. Преди да умре си науми, че му слагат нещо в храната и в края на краищата отказа да яде друго, освен варени яйца. Казваше, че никой не можел да направи нещо подозрително с варено яйце. Скъпият чичо Хенри, той бе доста весел по душа и навремето много обичаше след вечеря да пие кафе. Все казваше „Кафето е много черно“, което означаваше, че би желал още.
Едуърд почувства, че ако продължи да слуша още за чичо Хенри, ще полудее.
— Имаше слабост към младите — продължаваше мис Марпъл. — Но му харесваше понякога да ги дразни, ако разбирате какво искам да кажа. Слагаше пакетчетата с бонбони на места, където децата не можеха да ги стигнат.
Забравила за любезността, Чармиън рече:
— Мисля, че той е бил ужасен!
— О, не, скъпа. Просто един стар ерген, който не бе свикнал с децата, нали разбирате. Но всъщност съвсем не беше глупав. Държеше много пари в къщата си и имаше вграден сейф. Все приказваше за него — колко бил надежден… В резултат на многото му приказки една нощ влезли крадци и взели, че изрязали в сейфа цяла дупка с някакво химическо устройство.
— Така му се е падало! — рече Едуърд.
— О, но в сейфа нямало нищичко — каза мис Марпъл. — Виждате ли, той всъщност държал парите другаде — зад някакви томове с проповеди в библиотеката. Казваше, че хората никога не биха взели от лавицата книга с подобно съдържание.
Едуърд възбудено я прекъсна:
— Но това е идея! Библиотеката!
Ала Чармиън поклати презрително глава:
— Мислиш ли, че не съм се сетила за това? Миналата сряда, когато ти замина за Портсмут, прегледах всички книги. Извадих ги една по една и ги изтръсках. Нищо!
Едуърд въздъхна. После се изправи и се запита тактично да се отърве от гостенката, която явно бе излъгала техните очаквания.
— Бе ужасно мило от ваша страна да дойдете тук и да се опитате да ни помогнете. Съжалявам, че не успяхте. Страхувам се, че ви губим времето. Както и да е, ей сега ще изкарам колата и в три и тридесет ще можете да хванете…
— О — каза мис Марпъл. — Но ние трябва да намерим парите, нали? Не трябва да се предавате, мистър Роситър. „Ако не успееш от първия път, опитай пак и пак, и пак“.
— Искате да кажете, че ще… ще продължите да опитвате?
— Да бъдем точни — каза мис Марпъл. — Аз още не съм започнала. „Най-напред хванете заека…“ — както пише мисис Бийгън в готварската си книга — чудесна книга, но е ужасно скъпа. Повечето от рецептите започват така: „Вземете сто грама сметана и дванадесет яйца“. Я да видим докъде бях стигнала? А, да. Е, ние сме хванали, така да се каже, нашия заек. Заекът разбира се, е вашият чичо Матю и само трябва да преценим къде той би скрил парите. Трябва да са на някое съвсем лесно място.
— Лесно? — попита Чармиън.
— О, да, скъпа. Сигурна съм, че той ще е избрал най-логичното решение. Тайно чекмедже — това е моят отговор.
Едуърд сухо каза:
— Не можеш да сложиш кюлчета злато в чекмедже.
— Не, не, разбира се, че не. А защо смятате, че парите са обърнати в злато?
— Но той все казваше…
— Също като моя чичо Хенри за неговия сейф. Просто аз имам определени подозрения, че това е било само параван. Ако са диаманти, много по-лесно ще могат да се поставят в тайно чекмедже.
— Но ние проверихме всички подобни чекмеджета. Извикахме дори и дърводелец, който да огледа мебелите.
— Наистина ли, скъпа? Много умно! Аз бих казала, че писалището на чичо ви е най-подходящото място. Сигурно той е използвал онази дълга маса ей там до стената.