— Да, ще ви покажа — Чармиън отиде до масата и свали капака й. Вътре имаше прегради и малки чекмеджета. Тя отвори малка вратичка в средата и докосна една пружина в чекмеджето отляво. Дъното на централната ниша щракна и се плъзна напред. Чармиън го изтегли и отдолу се показа плитък тайник. Беше празен.
— Хайде сега кажете това не е ли съвпадение? — възкликна мис Марпъл. — Чичо Хенри имаше същото бюро, само дето неговото бе от орех, а това тук е от махагон.
— Във всеки случай — рече Чармиън, — вътре няма нищо, както виждате.
— Мисля — каза мис Марпъл, — че вашият мебелист е бил млад човек и не е знаел всичко. Хората са много изобретателни, когато правят тайници. Има такова нещо като загадка в загадката.
Тя извади една фиба от сивата си коса, събрана в спретнат кок. Изправи я и пъхна връхчето й в нещо прилично на дупка от червей в стената на тайната ниша. Без особени затруднения тя успя да изтегли едно малко чекмедже. В него имаше връзка пожълтели писма и сгънат лист хартия.
Едуърд и Чармиън се нахвърлиха върху находката. С треперещи пръсти Едуърд разгъна листа хартия. После го захвърли и отвратено възкликна:
— Проклети готварски рецепти! Печен бут!
Чармиън развърза панделката, с която бяха вързани писмата. Извади едно и бегло го погледна.
— Любовни писма!
Мис Марпъл очевидно се забавляваше.
— Колко интересно! Може би тук се крие причината, поради която вашият чичо не се е оженил.
Чармиън зачете на глас:
Скъпи мой Матю, имам чувството, че откакто получих последното ти писмо, е изминало доста време. Опитвам се да си отвличам вниманието с различните задачи, дори те да са невъзможни. Често си казвам, че за мен е истинско щастие, задето имам възможността да видя толкова много места по света, въпреки че когато заминах, не бях си и помисляла, че ще отплувам до тези далечни острови. — Чармиън се запита: Откъде ли е? А, от Хаваите. — После продължи: — Уви, тези туземци са още далеч от просветлението. Това са хора, които прекарват по-голямата част от времето си в плуване, танци и в увенчаване на делата си с гирлянди от цветя. Мистър Грей успя да покръсти неколцина, но това е непосилна работа. Той и мисис Грей за жалост вече са унили и обезкуражени. Ще направя каквото мога, за да го ободря и да му вдъхна кураж, но аз самата често съм унила и ти можеш да се досетиш защо, скъпи Матю. Уви, раздялата е сурово изпитание за едно любящо сърце. Твоите нови клетви за вярност и любов ми дават утеха. Сега и завинаги моето вярващо и предано сърце ти принадлежи, скъпи Матю. Оставам твоя, истински любяща те:
Бети Мартин.
ПП — Както обикновено, за прикритие адресирам писмото до нашата обща приятелка Матилда Грейвс Надявам се, че Бог ще ми прости тази малка хитрост.
Едуърд подсвирна:
— Жена-мисионер! Значи такъв бил романът на чичо Матю. Чудно защо не са се оженили?
— Тя, изглежда, е обиколила целия свят — рече Чармиън, докато разглеждаше писмата. — Мавриций и други такива места. Вероятно е умряла от жълта треска или нещо от този род.
Едно тихичко хихикане ги сепна. Мис Марпъл явно бе доста развеселена.
— Така, така — рече тя. — Опитайте сега да си представите ето това.
Тя четеше рецептата за печения бут. Като видя въпросителните им погледи зачете на глас:
„Печен бут със спанак. Вземете хубаво парче бут, шпиковайте с чесън и поръсете с нерафинирана захар. Печете на слаб огън. Сервирайте с гарнитура от спаначено пюре“. Как ви звучи това?
— Мисля, че е отвратително — каза Едуърд.
— Не, не. Всъщност то би могло да бъде и много вкусно. Но какво мислите за цялата тази работа?
Внезапно лицето на Едуърд се просветли.
— Мислите, че това е код… някакъв шифър? — Той сграбчи листа. — Виж, Чармиън, знаеш ли, може и да е. Иначе няма никаква причина да сложиш готварска рецепта в тайно чекмедже.
— Точно така — каза мис Марпъл. — Много, много показателно.
— Зная какво може да е — рече Чармиън. — Симпатично мастило. Да го нагреем! Включете електрическата печка.
Едуърд я включи, но след обработката не се появиха никакви знаци. Мис Марпъл се покашля.
— Знаете ли, наистина смятам, че го правите прекалено сложно. Рецептата е само указание, така да се каже. Мисля, че по-важни са писмата.
— Писмата?
— Особено подписът — каза мис Марпъл.
Но Едуърд почти не я чуваше и се провикна развълнувано: