— Чармиън, ела! Тя е права. Виж, пликовете са стари, добре, но пък самите писма са писани доста по-късно.
— Съвсем правилно — рече мис Марпъл.
— Те само привидно са стари. Обзалагам се на каквото и да е, че старият чичо Мат ги е писал сам…
— Точно така — каза мис Марпъл.
— Цялата работа е измама. Изобщо не е съществувала такава жена мисионерка. Това трябва да е код.
— Скъпи мои деца, наистина няма нужда да го усложнявате толкова. Вашият чичо е бил съвсем обикновен човек. Искал е да си направи малка шега и толкоз.
За пръв път те изцяло насочиха вниманието си към нея.
— Какво по-точно имате предвид, мис Марпъл? — попита Чармиън.
— Искам да кажа, скъпа, че в този момент вие държите парите в ръцете си.
Чармиън впери поглед надолу.
— Подписът, скъпа. Той издава целия замисъл. Рецептата е само указание. Ако се абстрахираме от чесъна, нерафинираната захар и всичко друго, какво всъщност остава? Ами да — бут и спанак, разбира се. Шунка и спанак!5 Което значи „глупости!“. Съвсем ясно е, че важни са писмата. И после, ако поразмислите, какво е направил чичо ви точно преди да умре? Казвате, че притворил едното си око. Ето това ви дава нишката.
— Ние ли сме луди, или вие? — попита Чармиън.
— Сигурно сте чували, скъпи мои, онзи израз, който използваме, когато искаме да кажем, че нещо е невярно или преувеличено. А може би в наши дни този израз да е излязъл от употреба? Говоря ви за „Да виждаш в очите ми Бети Мартин?“6
Едуърд ахна, очите му се приковаха върху писмото в ръката й.
— Бети Мартин…
— Разбира се, мистър Роситър. Както вече казахте, няма и никога не е имало такава жена. Писмата са били написани от чичо ви и смея да кажа, че докато ги е писал, доста се е забавлявал. Както и вие забелязахте, адресите върху пликовете са писани отдавна. Всъщност пликовете не съответстват на писмата, още повече че пощенската марка върху този, който държите, е от хиляда осемстотин петдесет и първа година…
Тя спря. После натърти:
— Хиляда осемстотин петдесет и първа. Това обяснява всичко, нали?
— Не и на мен — каза Едуърд.
— Е, разбира се — рече мис Марпъл, — и на мен нищо не би ми говорило, ако не беше моят правнук Лайънъл. Той е такова хубаво момченце и освен това е запален колекционер на марки. Знае всичко за тях. Именно той ми разказа за някои редки и скъпи марки и за една страхотна находка, която наскоро се появила на търг. Аз всъщност си спомних за една марка, за която той спомена — синя двуцентова от хиляда осемстотин петдесет и първа година. Доколкото разбрах, ставаше въпрос за двадесет и пет хиляди долара. Представяте ли си! Сигурна съм, че и останалите марки са също толкова редки и скъпи. Без съмнение, чичо ви ги е закупил чрез търговци и се е постарал „да заличи следите си“, както казват в детективските истории.
Едуърд изстена, седна и зарови лице в ръцете си.
— Какво има? — запита Чармиън.
— Нищо. Просто ми мина ужасната мисъл, че ако не бе мис Марпъл, ние щяхме най-старателно и прилежно да изгорим тези писма.
— А — каза мис Марпъл. — Точно това тези възрастни джентълмени, увлечени в своите шеги, никога не осъзнават. Спомням си, че чичо Хенри бе изпратил на любимата си племенница банкнота от пет лири като Коледен подарък. Сложил я между страниците на коледна картичка, залепил двете й части и я надписал: „Много любов и всичко най-хубаво. Страхувам се, че тази година не мога да си позволя повече“. Бедното момиче бе ужасно ядосано. Смяташе, че това е долна подигравка и хвърли картичката право в огъня. После, разбира се, се наложи той да й даде друга.
Чувствата на Едуърд към чичо Хенри бяха претърпели драстичен обрат.
— Мис Марпъл — каза той, — отивам за бутилка шампанско. Ще вдигнем тост за здравето на вашия чичо Хенри.
Убийството с шивашки сантиметър
Мис Полит хвана чукчето и възпитано потропа на вратата на къщата. След като изчака колкото изискваше благоприличието, тя похлопа отново. Докато правеше това, пакетът под лявата й мишница леко се изхлузи и тя го намести. В него беше новата зелена зимна рокля на мисис Спенлоу — готова за проба. На лявата ръка на мис Полит висеше черна копринена чанта, в която имаше шивашки сантиметър, игленик с карфици и големи шивашки ножици.
Мис Полит бе висока и суха, с остър нос, присвити устни и рядка металносива коса. Поколеба се малко, преди да използва чукчето за трети път. Погледна към улицата и видя една фигура, която забързано се приближаваше. Мис Хартнъл, весела, обрулена от вятъра петдесет и пет годишна жена, викна с характерния си силен басов глас:
6
Подобен на българския израз „Я виж плува ли корабче в окото ми?“, с който също се изразява недоверие. — Б.пр.