— Добър ден, мис Полит!
Шивачката отговори:
— Добър ден, мис Хартнъл. — Гласът й бе извънредно тънък и тя говореше с лек фалцет. Бе започнала кариерата си като прислужница в дома на една дама. — Извинете — продължи тя, — но не знаете ли дали мисис Спенлоу случайно не си е у дома?
— Нямам ни най-малка представа — отвърна мис Хартнъл.
— Вижте, много неловко се получава. Днес следобед трябваше да донеса новата рокля на мисис Спенлоу за проба. Тя каза в три и тридесет.
Мис Хартнъл се консултира с ръчния си часовник.
— Минава вече и половина.
— Да, но аз почуках три пъти и никой не ми отвори, затова се чудя дали случайно мисис Спенлоу не е забравила и излязла. По правило тя не забравя уговорките си, а и искаше роклята да е готова за вдругиден.
Мис Хартнъл влезе през портата, тръгна по пътеката и застана до мис Полит пред вратата на Лабърнъм Котидж. — Защо не отваря Гладис? — запита тя. — О, разбира се, днес е четвъртък и тя почива. Мисля, че мисис Спенлоу е заспала. Смятам, че не сте вдигнали достатъчно шум с това нещо.
Тя сграбчи чукчето и възпроизведе едно оглушително ра-та-та, като в добавка задумка по самата врата и гръмко се провикна:
— Хей, има ли някой вътре?
Не последва отговор.
Мис Полит промърмори:
— О, мисля, че мисис Спенлоу е забравила и е излязла. Ще намина някой друг път — и се заизмъква по пътеката.
— Глупости — твърдо каза мис Хартнъл. — Не може да е излязла. Щях да я видя. Ще надзърна през прозорците да видим дали ще открия някакви признаци на живот.
Тя се изсмя по обичайния си жизнерадостен начин за да покаже, че се шегува и хвърли бегъл поглед през най-близкия прозорец. Бегъл, защото много добре знаеше, че предната стая се използва твърде рядко — мистър и мисис Спенлоу предпочитаха малката дневна в задната част на къщата.
Формален поглед, но пък даде резултат. Мис Хартнъл наистина не видя признаци на живот. Точно обратното. През прозореца видя мисис Спенлоу да лежи на черджето пред камината — мъртва.
— Разбира се — нареждаше мис Хартнъл, когато по-късно разказваше историята, — успях да запазя самообладание. Това създание Полит нямаше ни най-малка представа какво трябва да се направи. „Трябва да запазим самообладание — казах й аз. — Вие останете тук, аз отивам да повикам полицай Палк.“ Тя каза нещо от рода, че не иска да остава сама, но аз въобще не й обърнах внимание. Човек трябва да бъде твърд с такива хора. От опит зная, че на тях им е приятно да създават суматоха. И така, аз тъкмо тръгвах, когато мистър Спенлоу се появи иззад ъгъла на къщата.
Тук мис Хартнъл правеше многозначителна пауза, така че слушателите й да могат да попитат задъхано:
„Кажете, как изглеждаше той?“
Тогава мис Хартнъл продължаваше:
— Право да си кажа, веднага заподозрях нещо. Той бе прекалено спокоен. Въобще не изглеждаше изненадан. Каквото искате ми разправяйте, но не е нормално мъж да чуе, че жена му е мъртва и въобще да не реагира.
Всички се съгласяваха с това становище.
Полицията също. Те сметнаха хладнокръвието на мистър Спенлоу за толкова съмнително, че въобще не си губиха времето да уточняват в какво положение се оказваше той в резултат на смъртта на жена си. А когато разбраха, че мисис Спенлоу е била по-състоятелната половинка от семейството и според завещанието, направено скоро след женитбата им, нейните пари наследяваше съпругът й, те станаха още по-подозрителни.
Мис Марпъл, тази мила и, както някои казваха, устата стара мома в напреднала възраст, беше съседка на енорийския пастор. Не беше минал и половин час след откриването на престъплението, когато разпитаха и нея. Посети я полицаят Палк. Той важно прелисти бележника си и рече:
— Ако нямате нищо против, мадам, бих искал да ви задам няколко въпроса.
— Във връзка с убийството на мисис Спенлоу? — запита мис Марпъл.
Палк се сепна.
— Мога ли да ви попитам, мадам, откъде сте научили това?
— Рибата — каза мис Марпъл.
Този отговор не бе непонятен за полицай Палк. Той правилно заключи, че момчето на рибаря е донесло новината заедно с вечерята на мис Марпъл.