Колата забави ход, за да вземе завоя съм портата на Кингсдийн. Хари завъртя кормилото и изруга, когато видя изникналата насред пътя гротескна фигура, която едва успя да избегне. А тя стоеше там, размахваше заканително юмрук към тях и крещеше.
Луиз се вкопчи в ръката му.
— Коя е тази… тази ужасна старица?
Лицето на Хари бе потъмняло.
— Това е старата Мъргатройд. Тя и съпругът й бяха пазачи в старата къща. Живяла тук близо тридесет години.
— Защо размахваше така юмрук?
Лицето на Хари почервеня.
— Тя… ами, не й харесва, че съборихме къщата. Тя, разбира се, бе уволнена. Съпругът й умря преди две години. Казват, че след това нещо се е смахнала.
— Тя… тя нали не… гладува?
Представите на Луиз за живота бяха някак мъгляви и мелодраматични. Богатството бе възпрепятствало контакта й е действителността. Хари се вбеси.
— Господи, Луиз, що за идея! Аз, разбира се, й отпуснах пенсия, при това прилична. Намерих й нова къща и всичко останало.
Луиз удивено попита:
— Тогава какво иска?
Хари се намръщи и сключи вежди.
— О, откъде да зная? Тя е луда. Обичаше къщата.
— Но тя бе развалина, нали?
— Разбира се, започнала беше да се разпада, покривът течеше и малко или много не бе съвсем безопасна. Все едно. Мисля, че просто е значела много за нея. Живяла е там дълго време. Ох, не знам! Мисля, че старата вещица вече хич я няма.
— Тя… мисля, че ни кълнеше. О, Хари бих желала да не го прави! — каза Луиз разтревожено.
На Луиз й се струваше, че новият й дом бе омърсен и отровен от зловещата фигура на тази луда старица. Когато излизаше с колата, яздеше или се разхождаше с кучетата, фигурата винаги бе там и чакаше. Прегърбена, с износена шапка, нахлупена върху кичури металносива коса, като злобно мърмореше всевъзможни клетви.
Луиз започна да мисли, че Хари е прав. Старицата беше луда. Въпреки това не й стана по-леко. Мисис Мъргатройд всъщност въобще не се доближаваше до къщата, не отправяше някакви по-определени заплахи, нито пък прибягваше до насилие. Тя продължаваше да клечи там, но винаги извън портите. Би било безполезно да се обръщат към полицията. Във всеки случай Хари Лакстън беше против такива действия. Казваше, че това само щяло да събуди съчувствието на местните хора към тази нещастна старица. Той приемаше всичко по-леко от Луиз.
— Не се тревожи, скъпа. Тя все някога ще се умори да сипе безсмислените си клетви. Може би просто изпробва нашето търпение.
— Не е така, Хари, тя… тя ни мрази! Усещам го. Желае ни злото.
— Тя не е вещица, скъпа, въпреки че изглежда като такава. Не преживявай така болезнено всичко това.
Луиз бе замълчала. Сега, след като първоначалната възбуда от настаняването в новия дом бе отминала, тя се почувства необичайно самотна и не на мястото си.
Беше свикнала с живота в Лондон и Ривиерата. Не знаеше нищо, нито пък имаше някаква представа за живота в английската провинция. Не разбираше нищо от градинарство, с изключение на последната фаза в „отглеждането на цветя“. Всъщност не обичаше и кучетата. Съседите, с които се бе запознала, я отегчаваха. Най-много й харесваше да язди, понякога с Хари, понякога сама, когато той бе зает с имота. Шляеше се през горите и по селските пътища, наслаждавайки се на равния ход на красивия кон, който Хари й бе купил. Дори принц Хал — най-чувствителният дорест кон — обикновено се плашеше и пръхтеше, когато, понесъл господарката си, минаваше покрай прегърбената фигура на злобната старица.
Един ден Луиз събра целия си кураж. Беше излязла на разходка. Подмина мисис Мъргатройд, като се престори, че не я е забелязала, но рязко свърна обратно и отиде при нея. Леко задъхана й рече:
— Какво значи всичко това? Какво има? Какво искате?
Старицата премигна насреща. Тя имаше лукаво, тъмно като на циганка лице и стърчаща металносива коса, а очите й бяха мътни и подозрителни. Луиз се зачуди дали пък не е пияна.
Старицата заговори с писклив и в същото време заканителен глас:
— Какво искам, питаш? Какво искам, а?! Това, което ми бе отнето. Кой ме прогони от Кингсдийн Хаус? Там живях като момиче и като жена близо четиридесет години. Черен грях бе, че ме изгониха. Черна прокоба ще се стовари и върху теб, и върху него!