Луиз започна:
— Вие имате много хубава къща и… — но замлъкна.
Старицата вдигна ръце и изкрещя:
— И за какво ми е това? Искам си моя дом и моето огнище, до което съм седяла през всичките тези години. А колкото до теб и него, казвам ти, че в новия ви хубав дом за вас щастие няма да има. Черна скръб ще ви налегне. Скръб, смърт и моето проклятие. Дано изгние свежото ти личице!
Луиз обърна коня и препусна в тръс, като си мислеше: „Трябва да се махна оттук! Трябва да продадем къщата! Трябва да се махнем!“
В този момент подобно решение й се струваше лесно изпълнимо. Но пълното неразбиране на Хари я порази. Той възкликна:
— Да напуснем? Да продадем къщата? Заради заплахите на една смахната старица? Сигурно си полудяла.
— Не, не съм. Но тя… тя ме ужасява. Знам, че ще се случи нещо.
Хари Лакстън мрачно рече:
— Остави мисис Мъргатройд на мен. Аз ще я поставя на мястото й.
Между Кларис Вейн и младата мисис Лакстън се бе зародило приятелство. Двете момичета бяха почти на едни години, въпреки че вкусовете и характерите им бяха различни. В компанията на Кларис Луиз се чувстваше спокойна. Кларис бе толкова уверена, толкова сигурна в себе си. Луиз й разказа за мисис Мъргатройд и заплахите й, но това изглежда повече я раздразни, отколкото уплаши.
— Всичко това е толкова глупаво — каза тя. — Сигурно е ужасно досадно за теб.
— Знаеш ли, Кларис, аз… понякога много ме е страх. Сърцето ми се свива от ужас.
— Глупости, не трябва да позволяваш такива глупави мисли да те разстройват. На нея скоро ще й омръзне.
Луиз замълча минута-две.
— Какво има? — попита Кларис.
Луиз се поколеба за миг, после избухна:
— Мразя това място. Не искам повече да живея тук! Тези дървета, тази къща, ужасната тишина тук и странните звуци, които издават бухалите. О, и хората и изобщо всичко.
— Хората ли? Кои хора?
— Тези от селото. Всички онези стари моми, които одумват и си пъхат носа навсякъде.
Кларис рязко каза:
— Какво говорят?
— Не знам, нищо конкретно. Но имат покварено съзнание. Когато говориш с тях, усещаш, че не можеш да имаш доверие никому… абсолютно на никого.
— Не им обръщай внимание — дрезгаво рече Кларис. — Те нямат друга работа, освен да клюкарстват. И повечето от гадостите, които говорят, всъщност си ги измислят сами.
— Ще ми се да не бяхме идвали тук — каза Луиз. — Но Хари обожава това място. — Тонът й омекна.
„Колко много го обича!“ — помисли си Кларис и рязко рече:
— Трябва да тръгвам.
— Ще накарам някого да те закара с колата. Очаквам скоро пак да дойдеш.
Кларис кимна. Луиз се почувства по-спокойна след посещението на новата си приятелка. Хари бе много доволен, когато видя, че е по-бодра и оттогава настоя тя да кани Кларис по-често.
Един ден й каза:
— Имам добри новини, скъпа.
— О, какви?
— Оправих се с Мъргатройд. Тя има син в Америка. Е, уредих тя да отиде при него. Ще й платя билета.
— О, Хари, но това е чудесно! Мисля, че все пак Кингсдийн ще започне да ми харесва.
— Ще започне да ти харесва? Но това е най-хубавото място на света!
Луиз леко потрепери. Не можеше толкова лесно да се отърве от суеверния си страх.
Ако жените от Сент Мери Мийд се бяха надявали на удоволствието булката на Хари да научи повече за миналото му от собствените им уста, то това удоволствие им бе отнето от самия Хари Лакстън, който свърши тази работа вместо тях.
Мис Хармън и Кларис Вейн бяха в магазина на мистър Едж. Едната купуваше нафталин, а другата — боракс, когато влязоха Хари Лакстън и съпругата му.
След като поздрави двете дами, Хари се обърна към тезгяха и тъкмо искаше да купи четка за зъби, когато спря по средата на изречението и сърдечно възкликна:
— Я гледай кой бил тук! Бела, виж ти!
Мисис Едж, която забързано излизаше от задното помещение, за да поеме натрупалата се работа, му се усмихна лъчезарно, разкривайки едрите си бели зъби. Някога тя беше тъмнокосо, хубаво момиче и сега съвсем естествено се бе превърнала в красива жена, въпреки че се бе позакръглила и чертите на лицето й бяха загрубели. Тя топло го погледна с големите си кафяви очи и отвърна: