Изпълнителната Мери излезе от спалнята и се обърна към Лавиния:
— Мис Емили иска да ви види, госпожо. — После отиде да отвори вратата на мис Марпъл, помогна й да си облече палтото и й подаде чадъра изключително любезно.
Мис Марпъл пое чадъра, изтърва го, опита се да го вдигне и си изпусна чантата, която се отвори на пода. Мери любезно събра най-различните дреболии — носна кърпичка, бележник с календарче, старомодно кожено портмоне, два шилинга и три пенса и ментов бонбон без хартийката. Мис Марпъл реагира с известно смущение.
— О, Боже, трябва да е на момченцето на мисис Клемънт. Помня, че то го смучеше, а после взе чантата ми да си играе с нея. Сигурно го е пъхнало вътре. Лепне ужасно, нали?
— Да го хвърля ли, госпожо?
— О, моля ви. Много ви благодаря.
Мери се наведе да вдигне последния предмет — малко огледалце, при поемането на което мис Марпъл възкликна припряно:
— Какво щастие, че не се е счупило!
След това си тръгна, докато Мери чинно стоеше до вратата с напълно безизразно лице, стиснала в ръка лепкавия бонбон.
В продължение на десет дни Сент Мери Мийд трябваше да изтърпява възторга на мис Лавиния и мис Емили от тяхното съкровище.
На единадесетия ден селото се събуди разтърсено от голяма новина.
Съвършената Мери бе изчезнала! Леглото й бе оправено, защото тя не беше преспала в него и входната врата зееше отворена. Беше се измъкнала тихомълком през нощта.
Ала не бе изчезнала само Мери. Липсваха още две брошки и пет пръстена на мис Лавиния, три пръстена, един медальон гривна и четири брошки на мис Емили.
Но това бе само началото на неприятностите.
Младата мисис Деверо се бе разделила с диамантите си, които държеше в едно незаключено чекмедже, а също и с няколко ценни кожи, подарък за сватбата. От индийския съдия и съпругата му бяха взети бижута и пари. А мисис Кармайкъл бе пострадала най-много. Не само, че остана без изключително ценни бижута, но към тях трябваше да прибави още и голяма сума пари, която държеше в апартамента си. Нея вечер Джанет била излязла в почивка, а господарката й имала навик да се разхожда по здрачаване в градината и да хвърля трохи на птичките. Беше съвсем ясно, че Мери — съвършената прислужница — е разполагала с ключове за бравите на всички апартаменти.
Трябва да се признае, че известно злорадство обхвана жителите на Сент Мери Мийд. Мис Лавиния толкова се бе хвалила със своята ненадмината Мери!
— А през цялото време, скъпа, е била най-обикновена крадла!
Последваха интересни разкрития. Мери не само бе изчезнала незнайно къде, ами и агенцията, от която я бяха изпратили и която отговаряше за писмените й препоръки с тревога научи, че онази Мери Хигинс, която се бе обърнала към тях и чиито препоръки те бяха приели, фактически никога не бе съществувала. Името беше истинско и наистина принадлежеше на една прислужница, която работела при сестрата на някакъв декан, но тази Мери Хигинс водеше спокойно съществуване някъде в Корнуол.
— Цялата работа е измислена дяволски хитро! — бе принуден да признае инспектор Слак. — Ако питате мен, тази жена работи с банда. Преди година имаше подобен случай в Нортъмбърланд. Крадените вещи и до днес не са открити, нито крадлата е заловена. Но както и да е, ние в Мач Бенъм ще се справим по-добре.
На инспектор Слак никога не му беше липсвала самоувереност.
Въпреки това седмиците отминаваха, а Мери Хигинс все още бе на свобода. Напразно инспектор Слак удвояваше и утрояваше сили в пълен контраст с името си.
Мис Лавиния бе безутешна. Мис Емили толкова се разстрои, толкова се притесни за състоянието си, че всъщност прати да повикат доктор Хейдок.
Цялото село с трепет очакваше да разбере какво мисли той за болестите на мис Емили и нейните жалби, но, естествено, никой не се осмели да попита. Задоволителна информация обаче така или иначе се получи и то чрез мистър Мийк — помощник-аптекаря, който излизаше с Клара — прислужницата на мисис Прайс-Ридли. Стана ясно, че доктор Хейдок бе предписал смес от асафетида10 и валериан, която, според мистър Мийк, била обичайно лекарство за симулантите в армията.
Скоро след това се разчу, че мис Емили не одобрила предписаното лечение и заявила, че в това си лошо здравословно състояние била длъжна да замине за Лондон, за да е по-близо до специалистите, които познавали нейния случай. Така и за Лавиния щяло да бъде най-добре, бе заявила тя.