— Коя е била тя? — извика мистър Роудс.
— Е — рекох аз, — това е малко по-трудничко. Трябва да е била мисис Гренби или мис Каръдърс. Струва ми се, че мисис Гренби носи перука, така че като камериерка вероятно е била със собствената си коса. От друга страна мис Каръдърс, с нейната по мъжки късо подстригана коса, лесно е можела да си сложи перука и да си изиграе ролята. Смея да кажа, че лесно ще разберете коя от двете е била. Лично аз съм склонна да мисля, че това ще се окаже мис Каръдърс.
И наистина, скъпи мои, това е краят на историята. Каръдърс било фалшиво име, но несъмнено тя бе извършила престъплението. В семейството й имало душевно болни. Мисис Роудс, която била изключително невнимателен и опасен шофьор, прегазила малкото й момиченце и бедната жена си изгубила разсъдъка. Тя много умело прикривала лудостта си, освен когато пишела онези доста смахнати писма до набелязаната жертва. Известно време тя я следила и изкусно планирала всичко. Първото нещо, което направила на другия ден, било да изпрати перуката и камериерската униформа с колет. Когато я изправили очи в очи с истината, тя рухнала и бързо признала. Бедната, сега е в Броудмур. Окончателно е полудяла, но престъплението й е било много хитро измислено, разбира се. Мистър Педърик отново дойде при мен след известно време и ми предаде едно много мило писмо от мистър Роудс… то направо ме накара да се изчервя. После моят стар приятел ми каза:
— Само още едно нещо. Защо решихте, че Каръдърс е по-вероятната извършителка от Гренби? Та вие не бяхте виждали нито едната, нито другата.
— Е — рекох, — заради „дж“-то. Вие казахте, че не можела да произнася „дж“. В книгите доста хора се прикриват по този начин, но не познавам някого, който да го прави в действителност, особено ако е под шестдесет. Казахте още, че тази жена е на четиридесет. Това дефектно „дж“ ми звучеше, като че тя играе роля и преиграва.
Няма да ви кажа какво отвърна мистър Педърик, но бе много ласкателно и аз не можех да не се почувствам поне мъничко доволна от себе си. Странно как понякога в този свят се оказва, че злото е било за добро. Мистър Роудс се ожени отново… за едно много хубаво и умно момиче… имат си сладко малко бебче и какво мислите? Помолиха ме да му стана кръстница. Не намирате ли, че е много мило от тяхна страна?
Е, надявам се, не мислите, че говорих повече от необходимото…
Куклата на шивачката
Куклата лежеше в голямото, тапицирано с кадифе кресло. Светлината в стаята беше оскъдна заради мрачното лондонско небе. В нежния сиво-зеленикав сумрак завесите и килимите се сливаха със сиво-зелените покривки. Куклата също се сливаше с тях. Тя лежеше отпусната със зелените си кадифени дрешки и шапка и изрисувано като маска лице. Тя беше Кукличката — прищявка на богатите жени. Обикновено бе изтегната до телефона или сред възглавничките на дивана. А сега лежеше в креслото, съвсем отпусната и вяла, но все пак навяваше усещането, че е жива. Беше истински продукт на упадъчния двадесети век.
Сибил Фокс влезе бързо в стаята, понесла някакви кройки и скици и изгледа куклата с лека почуда. Замисли се за миг, но съзнанието й бе ангажирано с друго, така че тя си рече:
„Къде се е дянала кройката от синьо кадифе? Къде ли съм я сложила? Сигурна съм, че преди малко беше у мен“.
Тя излезе на площадката при стълбището и се провикна към работилницата на горния етаж:
— Елспет, Елспет, при вас ли е синият модел? Мисис Фелоус-Браун ще бъде тук всеки момент — после отново се върна в стаята и запали светлината. Погледна бегло куклата за втори път. — Къде, по дяволите, е… А! Ето я! — Тя вдигна кройката, която преди малко бе изпуснала на влизане. Отвън на площадката се чу обичайното скърцане при спиране на асансьора и след минута-две мисис Фелоус-Браун, придружена от своя пекинез, влезе в стаята, пухтейки като парен локомотив на крайпътна гара.
— Ще завали — изрече тя. — Ще завали като из ведро! — После захвърли ръкавиците и коженото си палто. В стаята влезе Алиша Кум. Напоследък тя се появяваше рядко, освен в случаите, когато ги посетеше някой специален клиент, както бе в случая с мисис Фелоус-Браун.
Елспет, старшата в работилницата, пристигна с роклята и Сибил помогна на мисис Фелоус-Браун да си я навлече през главата.
— Така — рече тя. — Мисля, че е добре. Да, определено е истинско постижение.