— В нея няма живот — рече Алиша Кум, като я гледаше. — И все пак, по някакъв странен начин, прилича на жива, нали?
— Ох, тя наистина ме стряска — каза мисис Гроувс, докато обикаляше салона и бършеше праха. — Така ме стряска, че вече не ми се слиза в пробната.
— Какво те стряска? — попита мис Кум, която седеше зад писалището в ъгъла, заета с многобройните сметки. — Тази жена — добави тя, като говореше повече на себе си, отколкото на мисис Гроувс — си мисли, че може да си поръча две вечерни рокли, три за коктейл и костюм всяка година, без да плати и пени за тях! Ама наистина, бива си ги някои хора!
— Тази кукла — отвърна й мисис Гроувс.
— Какво? Пак ли нашата кукличка!
— Да, седнала зад бюрото като човек. Ох, това ме стресна и още как!
— За какво говориш? — Алиша Кум се изправи, излезе от стаята, мина през площадката и влезе в стаята отсреща, която беше пробната. В единия й ъгъл имаше едно малко писалище в стил „Шератон“, а зад него, на един стол, седеше куклата с ръце, отпуснати върху него.
— Някой изглежда си е направил шега — каза Алиша Кум. — Хрумнало му да я сложи да седне по този начин. Тя наистина изглежда съвсем като истинска.
В този момент по стълбите слезе Сибил Фокс, носейки рокля, която трябваше да се пробва тази сутрин.
— Елате тук, Сибил. Вижте нашата кукла как седи на моето писалище и пише писма.
Двете жени я загледаха.
— Наистина — започна Алиша Кум. — Страшно е нелепо! Чудя се кой ли я е курдисал така? Вие ли?
— Не, не съм аз — отвърна Сибил. — Трябва да е някое от момичетата горе.
— Доста глупава шега наистина — рече Алиша Кум. Тя вдигна куклата от писалището и я запрати обратно на канапето.
Сибил внимателно преметна роклята върху един стол, после излезе от стаята и се качи в работилницата.
— Нали знаете куклата — рече тя, — кадифената кукла долу, в стаята на мис Кум, в пробната?
Старшата и трите момичета вдигнаха поглед.
— Да, мис, разбира се, че я знаем.
— Кой я е поставил на писалището тази сутрин? Кой се е пошегувал?
Трите момичета я погледнаха, а Елспет — старшата, рече:
— Да я е поставил на писалището? Не съм аз.
— Нито пък аз — каза едно от момичетата. — А вие, Марлен?
Марлен поклати глава.
— Вие ли сте си направили тази шега, Елспет?
— Наистина не съм аз — отвърна тя. Беше неприветлива жена, която изглеждаше така, сякаш устата й е пълна с карфици. — Имам си достатъчно работа, за да взема да си играя с кукли и да ги слагам да сядат зад разни маси.
— Вижте — рече Сибил и за голяма нейна изненада, гласът й леко потрепери, — шегата си я биваше, но просто искам да разбера кой я е направил.
Трите момичета се наежиха.
— Казахме ви, мисис Фокс, не сме ние, нали Марлен?
— Аз не съм — рече Марлен, — ако Нели и Маргарет казват, че не са, тогава не е никоя от нас.
— Чухте какво ви казах — добави Елспет. — За какво е все пак всичко това, мисис Фокс?
— Да не е мисис Гроувс? — рече Марлен.
Сибил поклати глава.
— Не е мисис Гроувс. Тя все се стряска от нея.
— Ще сляза да видя с очите си — каза Елспет.
— Тя вече не е там — рече Сибил. — Мис Кум я махна от писалището и я запрати на канапето. Е… — тя спря, — исках да кажа, че някой трябва да я е сложил да седне на стола зад писалището… като си е мислил, че е много забавно, предполагам. И… и не разбирам, защо никой не си признава.
— Два пъти ви казах, мисис Фокс — рече Маргарет. — Не разбирам защо трябва да ни обвинявате, че лъжем. Никоя от нас не би сторила подобна глупост.
— Съжалявам — каза Сибил. — Не исках да ви притеснявам. Но… но кой друг може да го е направил?
— Може би тя сама е станала и е отишла там — додаде Марлен и се изкикоти.
Странно защо това предположение никак не се хареса на Сибил.
— О, това са глупости — каза тя и отново слезе долу.
Алиша Кум весело си тананикаше нещо. После огледа стаята.
— Пак си загубих очилата — каза тя. — Но всъщност няма значение. В момента нищо не искам да виждам. Проблемът е, разбира се, че когато си толкова сляп като мен и си загубиш очилата, ако нямаш друг чифт, който да използваш, за да ги потърсиш, е… тогава няма и да ги намериш, защото не можеш да гледаш къде търсиш.