— Аз ще ги потърся вместо вас — рече Сибил. — Преди малко ги държахте.
— Когато вие се качихте горе, аз отидох в другата стая. Мисля, че съм ги занесла там.
Тя отиде в другата стая.
— Толкова е досадно — каза Алиша Кум. — Искам да свърша с тези сметки. Но как, като ми ги няма очилата?
— Ще се кача горе да ви донеса втория чифт от спалнята — предложи Сибил.
— В момента нямам втори чифт — каза Алиша Кум.
— Защо, какво е станало с тях?
— Ами мисля, че вчера ги забравих на едно място, където ходих да обядвам. Звънях там по телефона, обадих се после и в двата магазина, в които се бях отбила.
— О, скъпа — рече Сибил. — Предполагам, че вече ще са ви нужни три чифта.
— Ако имам три чифта очила — рече Алиша Кум, — ще прекарам целия си живот в търсене ту на единия, ту на другия. Наистина смятам, че си е най-добре да имаш само един чифт. Така ще трябва да го търсиш, докато го намериш.
— Е, все някъде трябва да са — каза Сибил. — Не сте ходили другаде, освен в тези две стаи. Със сигурност не са тук, значи трябва да сте ги оставили някъде в пробната.
Тя се върна обратно там и обходи цялата стая, търсейки внимателно. Накрая, като последна надежда, Сибил вдигна куклата от канапето.
— Намерих ги! — извика тя.
— О, къде бяха, Сибил?
— Под скъпоценната ни кукла. Предполагам, че сте ги оставили там, когато върнахте куклата на канапето.
— Не съм. Сигурна съм в това.
— О! — възкликна раздразнено Сибил — Тогава предполагам, че куклата ги е взела и ги е скрила от вас!
— Знаете ли, наистина — започна Алиша, като замислено гледаше куклата. — Не съм ги слагала зад нея. Тя изглежда много интелигентна, не мислите ли, Сибил?
— Не мисля, че лицето й ми харесва — рече Сибил. — Изглежда така, сякаш знае нещо, което ние не знаем.
— Не мислите ли, че изглежда някак тъжна и много мила? — попита Алиша умолително, но тонът й не беше убедителен.
— Изобщо не мисля, че е мила — отвърна Сибил.
— Не… може би сте права… О, добре, да се хващаме за работа. Лейди Лий ще бъде тук до десетина минути. Искам дотогава да приготвя и изпратя по пощата тези фактури.
— Мисис Фокс! Мисис Фокс!
— Да, Маргарет? — рече Сибил. — Какво има? — Тя се беше привела над една маса и режеше парче сатен.
— О, мисис Фокс, пак тази кукла! Занесох долу кафявата рокля, както ми казахте, а тази кукла отново седи зад писалището. И не съм я сложила аз там… никоя от нас не е. Моля ви, мисис Фокс, наистина не бихме направили такова нещо.
Ножиците на Сибил леко кривнаха.
— Ето — каза ядно тя. — Вижте какво направих заради вас! О, добре, няма нищо, предполагам. Така, кажете сега за тази кукла.
— Тя отново седи зад писалището.
Сибил слезе долу и влезе в пробната.
Куклата седеше зад писалището точно както миналия път.
— Много си твърдоглава, така ли? — попита я Сибил. После безцеремонно я вдигна и пак я сложи на канапето. — Тук ти е мястото, момичето ми — рече й тя. — Ще стоиш тук! — После отиде в отсрещната стая.
— Мис Кум?
— Да, Сибил?
— Някой си играе с нас.
Куклата отново седеше на писалището.
— Кой мислиш, че е?
— Трябва да е някоя от онези трите горе — каза Сибил. — Сигурно смята това за забавно. Разбира се, всички се кълнат в небесата, че не са те.
— Коя смятате, че може да е — Маргарет?
— Не, не мисля, че е Маргарет. Тя изглеждаше доста странно, когато дойде да ми каже това. Предполагам, че е онази кикотеща се Марлен.
— Все пак това е доста глупаво.
— Разбира се, това е… идиотщина — допълни Сибил. — Обаче — добави тя мрачно — ще сложа край на това!
— Какво ще предприемете?
— Ще видите — рече Сибил. Вечерта, преди да си тръгне, тя заключи пробната.
— Заключвам тази врата — каза тя. — И взимам ключа със себе си.
— О, разбирам — отвърна Алиша Кум леко развеселена. — Започвате да си мислите, че съм аз, така ли? Мислите ме за толкова разсеяна, че влизам вътре с намерението да пиша на писалището, ала вместо това взимам куклата и я слагам там да пише вместо мен? Така ли смятате? А после забравям за това?
— Е, и това е възможно — призна Сибил. — Както и да е, искам да се уверя, че и тази нощ няма да ни изиграят някой глупав номер.