На другия ден, стиснала сурово устни, първото нещо, което направи като дойде, беше да отключи вратата на пробната и да влезе вътре. Мисис Гроувс с обидено изражение на лицето и с бърсалка за прах и четка в ръка чакаше на площадката.
— Да видим сега! — рече Сибил. После ахна и се отдръпна. Куклата отново седеше на писалището.
— Ау! — възкликна зад нея мисис Гроувс. — Чудна работа! Точно така. О, мисис Фокс, изглеждате много бледа, сякаш не се чувствате добре. Трябва да пийнете нещо. Не знаете ли дали мис Кум няма нещо такова горе?
— Нищо ми няма — рече Сибил. После отиде при куклата, вдигна я внимателно и прекоси стаята с нея.
— Някой пак ви прави номера — каза мисис Гроувс.
— Не виждам как е можело да стане този път — бавно изрече Сибил. — Снощи заключих вратата. Ти самата знаеш, че никой не може да влезе вътре.
— Може би някой друг също има ключ — услужливо каза мисис Гроувс.
— Едва ли — рече Сибил. — Никога не сме си правили труда да заключваме тази врата преди. Ключът е от онези старомодните. И при това е само един.
— Дали пък не става и другият ключ, онзи от отсрещната стая?
Те набързо пробваха всички ключове от къщата, но нито един не стана на бравата на пробната.
— Това е странно, мис Кум — каза по-късно Сибил, докато двете обядваха заедно.
Алиша Кум изглеждаше по-скоро доволна.
— Скъпа моя — каза тя, — мисля, че това е просто удивително. Предполагам, че трябва да се обърнем към хора, които се занимават с изследване на паранормалното. Знаете ли, може да изпратят някой медиум, който да провери дали няма нещо странно в тази стая.
— Вас като че ли изобщо не ви е грижа? — попита Сибил.
— Е, това донякъде ме забавлява — каза Алиша Кум. — Имам предвид, че на моята възраст е забавно, когато се случват разни необичайни неща. Все пак… не — добави замислено тя. — Не мисля, че чак толкова ми харесва всичко това. Искам да кажа, тази кукла започва много да си позволява, нали?
Същата вечер Сибил и Алиша Кум отново заключиха вратата отвън.
— Все пак мисля — рече Сибил, — че някой може наистина да ни играе номера, въпреки че просто не виждам защо…
— Мислите ли, че утре сутринта отново ще е зад писалището? — попита Алиша.
— Да — отвърна Сибил, — мисля.
Но грешаха. Куклата не беше на писалището. Вместо това бе застанала на перваза на прозореца и гледаше навън към улицата. И отново в нейната поза имаше нещо изключително естествено.
— Това е ужасно глупаво, нали? — каза Алиша Кум същия следобед, докато набързо пийваха по чаша чай. По взаимно съгласие не седяха в пробната, както обикновено правеха, а в стаята на Алиша Кум отсреща.
— В какъв смисъл глупаво?
— Е, искам да кажа, че няма нищо, за което да се хванеш. Просто една кукла, която всеки път е на различно място.
С всеки изминал ден тази констатация се потвърждаваше. Сега куклата се движеше не само през нощта. Всеки път, когато влизаха в пробната, след като са отсъствали само минута-две, те я намираха на различно място. Оставяха я на канапето и я откриваха на стола. После пък тя се местеше на друг. Понякога се настаняваше в еркера на прозореца, а друг път се връщаше на писалището.
— Тя просто си ходи където си иска — рече Алиша Кум. — И мисля, Сибил, наистина мисля, че това я забавлява.
Двете жени гледаха отпуснатата фигура, безжизнена в дрехите си от меко кадифе и с изрисувано копринено лице.
— Няколко стари парчета кадифе, коприна и боя, мацната тук-там това е тя — каза Алиша Кум, а гласът й бе напрегнат.
— Предполагам, знаеш, че можем да… ъ-ъ-ъ… можем да се отървем от нея.
— Как така да се отървем от нея? — попита Сибил ужасено.
— Ами бихме могли — продължи Алиша Кум — да я хвърлим в огъня, ако имаше огън. Да я изгорим, искам да кажа, както се горят вещици…, или, разбира се — добави тя сухо, — можем просто да я хвърлим в кофата за смет.
— Не мисля, че това ще помогне — рече Сибил. — Сигурно някой ще я извади оттам и ще ни я върне.
— Или можем да я пратим някъде — каза Алиша Кум. — Нали знаете, на някое от онези дружества, които все пишат и молят за нещо… на разпродажби с благотворителна цел или базар. Мисля, че така ще е най-добре.
— Не знам… — започна Сибил. — Като че ли ме е страх да го сторя.
— Страх?
— Мисля, че тя ще се върне — отвърна Сибил.
— Искате да кажете, че тя ще се върне тук?