— Мили Боже, онова дете…
Едно малко парцаливо момиченце се приближи до куклата на паважа. То хвърли поглед към двата края на улицата, която сутрин не бе особено оживена, макар че имаше автомобилно движение, и сетне, очевидно доволно, детето се наведе, взе куклата и хукна към другата страна на шосето.
— Спри, спри! — извика Алиша и се обърна към Сибил. — Тя не трябва да взима куклата, не трябва! Тя е опасна… самото зло! Трябва да го спрем!
Но не те спряха момиченцето, а автомобилното движение. В същия миг три таксита се появиха от едната посока, а от другата се зададоха две товарни камионетки. Момиченцето се озова насред автомобилите по средата на пътя. Сибил се втурна по стълбите, а Алиша Кум я последва. След като се промъкна между една лека кола и една камионетка, Сибил, следвана по петите от Алиша, стигна до момиченцето, преди то да успее да премине през автомобилното движение и да се добере до другата страна на пътя.
— Не бива да взимаш тази кукла! — извика Алиша Кум. — Върни ми я!
Детето я погледна. Беше кльощаво момиченце на около осем години, леко кривогледо. На лицето му се четеше упорство.
— Що да ви я дам? — каза то. — Изхвърлихте я през прозореца, видях ви. Щом сте го направили, значи не я искате и сега тя е моя.
— Ще ти купя друга кукла — неистово извика Алиша. — Ще отидем в някой магазин за играчки, където поискаш… и ще ти купя най-хубавата кукла, която можем да намерим. Но ми върни тази.
— Няма! — каза детето и ръцете му покровителствено обгърнаха кадифената кукла.
— Трябва да я върнеш — каза Сибил, — тя не е твоя! — После протегна ръка, за да вземе куклата от детето, но то тропна с крак, обърна се и им извика:
— Няма! Няма! Няма! Тя е моя, аз я обичам! Вие не я обичате! Мразите я. Ако я обичахте, нямаше да я хвърлите през прозореца. А аз я обичам, казвам ви. И тя това иска. Иска някой да я обича! — После момиченцето се шмугна като змиорка между колите, пресече улицата и побягна по една тясна уличка. Изчезна, преди двете по-възрастни жени да се решат да се запровират между колите и да я последват.
— Отиде си — рече Алиша.
— Каза, че куклата искала някой да я обича — обади се Сибил.
— Може би — започна Алиша, — може би това е искала през цялото време… някой да я обича…
Насред лондонския трафик двете уплашени жени стояха и се гледаха една друга.
В огледалото неясно
Нямам обяснение за тази история. Нямам никакви предположения защо и поради каква причина стана така. То просто се случи. Все пак понякога се чудя как биха се стекли нещата, ако на времето бях забелязал една подробност, която оцених много години след това. Ако не я бях пренебрегнал… е, тогава, предполагам, съдбата на трима човека щеше да бъде съвсем различна. Тази мисъл някак си ме ужасява.
Като начало ще трябва да се върна назад във времето, чак до лятото на хиляда деветстотин и четиринадесета — точно преди войната — когато заедно с Нийл Карслейк отидохме в Баджуърти. Мислех Нийл за най-добрия си приятел. Познавах още и брат му Алън, но не толкова добре, а сестра им Силвия не бях виждал никога. Тя беше две години по-малка от Алън и три от Нийл. Докато бяхме в училище, на два пъти щях да прекарам част от ваканциите си с него в Баджуърти, но и двата пъти нещо ми попречи. Случи се така, че едва когато станах на двадесет и три, посетих за пръв път дома на Нийл и Алън.
Щяхме да се съберем доста хора. Сестрата на Нийл — Силвия — точно се беше сгодила за един момък на име Чарлз Кроули. Той бил, както каза Нийл, доста по-възрастен от нея, но пък изключително свестен и добре осигурен.
Помня, че пристигнахме към седем вечерта. Всички бяха отишли по стаите си, за да се преоблекат за вечеря. Нийл ме заведе до моята. Баджуърти бе красив, стар и просторен дом. През последните три века е бил дострояван и вътрешността му изобилстваше със стълби — повече или по-малко големи — които се появяваха на най-неочаквани места. Не беше лесно човек да се ориентира в такава къща. Бях леко притеснен от перспективата да се срещна с неговото семейство, с което не се бях запознавал до този момент. Спомням си как казах през смях, че в такава къща човек очаква да срещне призраци в коридорите, а той небрежно отвърна, че бил чувал да се говори, че в това място наистина витаели духове, които обаче до този момент никой не бил срещал. Нямал никаква представа какви форми приемали призраците тук. После Нийл бързо излезе и аз се зарових в куфарите си, за да намеря вечерните си дрехи. Семейство Карслейк не бе заможно. Всички бяха много привързани към стария дом, но нямаха прислуга, която да разопакова багажа или да помага при обличането.