Обичах я и я желаех повече от всякога, но някак си усещах, че не би било почтено да се срещам с нея. Заради мен тя бе развалила годежа си с Кроули и си казвах, че бих могъл да оправдая това свое деяние само като демонстрирам абсолютно безразличие.
Сетне, в хиляда деветстотин и шестнадесета година, Нийл бе убит и на мен се падна да разкажа на Силвия за последните му мигове. След тази случка отношенията ни не можеха да останат същите. Силвия обожаваше Нийл, а той беше най-добрият ми приятел. Тя бе красива, възхитително красива в скръбта си. Успях да си наложа да мълча и отново заминах на фронта, молейки се някой куршум да сложи край на жалкото ми съществувание. Животът без Силвия ми се виждаше безсмислен.
Но не ми било писано да умра от куршум. Един ме беше одраскал под дясното ухо, а друг бе спрян от табакерата в джоба ми, но и в двата случая се отървах невредим. Чарлз Кроули бе убит по време на акция в началото на хиляда деветстотин и осемнадесета година.
Това някак промени нещата. Прибрах се у дома през есента на същата година, точно преди деня на сключване на Примирието. Отидох право при Силвия и й заявих, че я обичам. Не таях надежда, че веднага ще отвърне на чувствата ми и щях да си изгубя ума от щастие, когато тя ме попита защо не съм й казал по-рано. Измънках нещо за Кроули и тя отвърна:
— Защо мислите, че скъсах с него? — И после ми разказа, че се била влюбила в мен също както и аз в нея — в мига, в който ме видяла.
Споделих своето мъчителното подозрение, че е развалила годежа си заради историята, която й бях разказал, а тя се засмя снизходително и добави, че ако човек наистина обича друг, той не би се уплашил от подобно нещо. Отново се върнахме към онова мое видение и решихме, че е било странно, но нищо повече.
За времето след това няма какво толкова да се разказва. Аз и Силвия се оженихме и бяхме много щастливи. Но сега, когато тя вече бе моя, разбрах, че не съм идеалният съпруг. Обичах я всеотдайно, но бях ревнив. Изпитвах глупава ревност дори ако само се усмихнеше на някого. В началото й бе забавно, мисля, че дори донякъде й харесваше. Поне й доказваше колко много съм привързан към нея. Що се отнася до мен, аз съзнавах, че без съмнение това мое поведение бе не само глупаво, но то заплашва спокойствието и щастието на съвместния ни живот. Знаех това, но не можех да се променя. Всеки път, когато Силвия получеше писмо и не ми го показваше, се чудех от кого е. Ако се усмихнеше или се заговореше с някой мъж, ставах мрачен и подозрителен.
В началото, както казах, на Силвия й бе забавно. Възприемаше всичко като шега. След време обаче не намираше шегата за толкова забавна, а на края въобще не гледаше на това като на шега… И постепенно започна да се отдръпва от мен. Не в буквалния смисъл, но вече не споделяше съкровените си мисли с мен. Дори нямах представа за какво си мисли. Беше мила, но… тъжна и като че ли някак отчуждена. Малко по малко започнах да разбирам, че вече не ме обича. Любовта й бе умряла и аз бях главният виновник за това…
Следващата стъпка беше неизбежна. Усещах, че я очаквам, но че се боя от нея…
Тогава на сцената се появи Дерек Уейнрайт. Той имаше всичко, което на мен ми липсваше. Беше умен, духовит и красив. Принуден съм още да призная, че бе наистина изключително свестен човек. Щом го видях, си казах: „Точно мъж като за Силвия…“
Тя се бореше против това. Виждах, че не й е лесно, но въобще не й помогнах. Не можех. Бях се окопал в моя мрачен, враждебен вътрешен свят. Страдах жестоко и не можех да направя нищичко, за да се избавя от това си състояние. Не й помогнах, а напротив, влоших нещата. Един ден излях цялата си жлъч върху нея, започнах да я ругая яростно и безпричинно. Бях подивял от ревност и безсилие. Наговорих й жестоки, неверни неща и докато й ги казвах, съзнавах колко жестоки и неверни са те, но в същото време изпитвах дива наслада от това. Спомням си, че Силвия се изчерви и се сви, търпението й се бе изчерпало. Помня още как тя каза: „Това повече не може да продължава…“
Когато вечерта се прибрах, къщата беше празна… празна! Имаше бележка, написана в съвсем традиционен стил. В нея тя пишеше, че ме напуска завинаги. Отивала за ден-два в Баджуърти, а след това при единствения човек, който я обичал и имал нужда от нея. Трябвало да приема, че това е краят.
Мисля, че до този момент сам не вярвах на своите подозрения. Но това потвърждение на най-лошите ми страхове черно на бяло ме влуди. Тръгнах след нея към Баджуърти с максималната скорост, която колата ми позволяваше.