Спомням си, че тя точно се бе преоблякла за вечеря, когато нахлух в стаята й. Още виждам лицето й — сепнато, красиво… уплашено. Казах й:
— Никой, освен мен няма право да те притежава. Никой! — И хванах шията й. Стиснах и започнах да я повалям назад.
Изведнъж съзрях отражението ни в огледалото — Силвия, която се задушаваше в ръцете ми и белегът на бузата ми под дясното ухо, където куршумът ме бе одраскал.
Не, не я убих. Това внезапно разкритие ме парализира, разхлаби хватката и пуснах тялото й да се свлече на пода. След това се разридах, а тя започна да ме успокоява… Да, тя ме успокояваше.
Разказах й всичко, а тя ми призна, че под „единствения човек, който ме обича и има нужда от мен“ имала предвид своя брат Алън. Тази нощ всеки от нас прозря в душата на другия и мисля, че от този момент нататък нищо не би могло да ни раздели.
Ужасно е да се живее с мисълта, че само поради Божието благоволение и видението в едно огледало аз не станах убиец… Но едно нещо наистина умря тази нощ — дяволът на ревността, който ме бе обсебил така за дълго.
Ала понякога си мисля — да предположим, че не бях направил онази съдбоносна грешка — белег на лявата буза, когато той всъщност е бил на дясната, защото образът в огледалото е обърнат… щях ли да бъда толкова сигурен, че този мъж е Чарлз Кроули? Щях ли да предупредя Силвия? За мен ли щеше да е омъжена тя сега, или за него?
А дали миналото и бъдещето не са едно и също нещо?
Аз съм обикновен човек и нямам претенции да разбирам от тези неща, но видях, каквото видях и именно заради това Силвия и аз ще бъдем заедно „докато смъртта ни раздели“, както се казва в старата притча. А може би и след това…