Погледите на двете жени се срещнаха.
— Трябва да действаме — каза живо мис Марпъл. — Но мисля, че за препоръчване е да бъдем внимателни. Забелязала ли си, скъпа Бънч, дали не те е проследил някой, когато днес си идвала насам?
— Да ме е проследил някой?! — възкликна Бънч. — Нали не мислиш…
— Е, просто не го изключвам — каза мис Марпъл. — И тъй като всичко е възможно, мисля, че трябва да вземем предпазни мерки. — Тя енергично се изправи. — Ти си дошла тук под предлог, че ще ходиш на разпродажбите, скъпа. Следователно мисля, че най-добре ще е да отидем там. Но преди да тръгнем, можем да извършим някои малки приготовления. Смятам — загадъчно добави мис Марпъл, — че скоро няма да имам нужда от стария костюм от туид с яка от боброва кожа.
Час и половина по-късно двете дами, облечени повече от зле и с окаян външен вид, прегърнали вързопи с драгоценно домашно бельо, седяха в малката кръчмичка „Ябълково клонче“ и възстановяваха силите си със стек, пудинг с бъбреци, последвани от ябълкова пита и крем карамел.
— Тази хавлия е с истинско довоенно качество — продума мис Марпъл леко задъхана. — С монограм „Д“ на нея. Какъв късмет, че жената на Реймънд се казва Джоан. Смятам да не ги ползвам, докато не ми потрябват и ако се спомина по-рано, отколкото очаквам, те ще й свършат чудесна работа.
— Аз пък наистина имах нужда от кърпи за стъкло — рече Бънч. — А и тези са много евтини, макар и не колкото другите, които онази червенокоса жена успя да отмъкне преди мен.
В този момент в „Ябълковото клонче“ влезе елегантна млада жена, гримирана доста силно, с много руж и червило. След като разсеяно се огледа за миг, тя се завтече към тяхната маса и остави един плик до лакътя на мис Марпъл.
— Заповядайте, мис — каза живо тя.
— О, благодаря ти, Гладис — рече мис Марпъл. — Много ти благодаря. Беше много мило от твоя страна.
— За мен винаги е удоволствие да ви услужа — каза Гладис. — Ърни все ми повтаря „Всичко полезно, което си научила, е от тази твоя мис Марпъл, при която работеше“. За мен наистина е удоволствие да ви услужа, мис.
— Толкова мило момиче — каза мис Марпъл, след като Гладис си отиде. — Винаги отзивчива и готова да помогне.
Тя погледна в плика и го подаде на Бънч.
— А сега внимавай, скъпа — каза тя. — Между другото, спомних си за онзи приятен млад инспектор от Мелчестър. Дали е още там?
— Не знам — каза Бънч. — Вероятно.
— Е, и да не е — замислено рече мис Марпъл, — винаги бих могла да се обадя на областния началник на полицията. Мисля, че той ме помни.
— Разбира се, че те помни — каза Бънч. — Всеки би те запомнил. Ти си уникална. — И тя се изправи.
С пристигането си на Падингтън Бънч отиде в багажната служба и представи квитанцията. Не след дълго й предадоха един доста стар и очукан куфар. Тя го взе и се запъти към перона.
По време на пътуването й до вкъщи не се случи нищо особено. Когато влакът наближи Чипинг Клегхорн, Бънч стана и взе стария куфар. Едва бе слязла от вагона, когато един мъж, който тичаше по перона, внезапно изтръгна куфара от ръцете й и хукна през глава.
— Стой! — извика Бънч. — Спрете го! Спрете го! Той ми взе куфара!
Кондукторът на тази малка, селска гаричка бе човек с доста бавни реакции и точно бе започнал да казва:
— Ей, чакайте, не можете да правите това… — когато един силен удар в гърдите го отхвърли настрана и мъжът с куфара излетя от гарата. Запъти се към една чакаща кола, хвърли куфара вътре и точно понечи да се вмъкне след него, когато една ръка се стовари на рамото му и преди да успее да помръдне, той чу гласа на полицай Абъл.
— Така, какво значи всичко това?
Запъхтяна, Бънч дотича откъм гарата.
— Той отмъкна куфара ми. Точно когато слизах от влака.
— Глупости — каза мъжът. — Не знам за какво говори тази жена. Това е моят куфар и с него слязох от влака.
Той погледна Бънч с празен поглед. Никой не би предположил, че мисис Хармън и полицай Абъл са прекарвали заедно доста от половинчасовите почивки на последния, обсъждайки ползата от естествения тор и костеното брашно за розовите храсти.
— Вие, госпожо, казвате, че това е вашият куфар — рече полицай Абъл.
— Да — каза Бънч. — Точно така.
— А вие, сър?
— Аз твърдя, че куфарът е мой.
Мъжът бе висок, тъмнокос и добре облечен. Говореше провлачено и от маниерите му лъхаше високомерие. Откъм колата се чу женски глас: