— Но защо е дошъл тук? — попита Бънч.
— Много бихме искали да разберем това, мисис Хармън. Следите му ни отведоха първо в Лондон. Там той не посетил никого от своите стари съучастници, но се отбил при една възрастна жена, някоя си мисис Джейкъбс — бивша шивачка на театрални костюми. Тя не ни каза нищо за целта на неговото посещение, но, според думите на други квартиранти в къщата, той е излязъл с куфар в ръка.
— Разбирам — каза Бънч. — Оставил го е в багажното на Падингтън и после дошъл тук.
— По това време — рече инспектор Крадок. — Екълс и човекът, който се е представил като Едуин Мос, са били по следите му. Искали са куфара. Видели го да се качва в автобуса. Най-вероятно са взели кола, изпреварили са го и са го чакали при слизането.
— И са го убили? — попита Бънч.
— Да — рече Крадок. — Застреляли са го с револвера на Екълс, но аз съм по-склонен да смятам, че Мос е този, който е стрелял. Сега, мисис Хармън, искаме да разберем къде е куфарът, който Уолтър Сейнт Джон е оставил на гара Падингтън. Бънч се засмя.
— Мисля, че той вече е у леля Джейн — каза тя. — Искам да кажа мис Марпъл. Това бе нейният план. Тя изпрати една нейна бивша прислужница с куфар, в който имаше нейни вещи, до багажното на гара Падингтън и после разменихме квитанциите. Аз взех нейния куфар, качих се на влака и го донесох тук. Тя, изглежда, е очаквала, че ще бъде направен опит той да ми бъде отнет.
Сега бе ред на инспектор Крадок да се усмихне.
— Това ми каза и тя, когато се обади. Отивам в Лондон да се срещна с нея. Искате ли да дойдете и вие, мисис Хармън?
— Ами-и-и… — произнесе замислено Бънч, — всъщност нещата се нареждат чудесно. Снощи ме боля зъб и затова няма да е зле да отида в Лондон на зъболекар, нали?
— Несъмнено — каза инспектор Крадок.
Мис Марпъл премести поглед от инспектор Крадок към напрегнатото лице на Бънч Хармън. Куфарът лежеше на масата.
— Не съм го отваряла, разбира се — каза възрастната дама. — Не мога дори да си помисля да направя такова нещо, без да присъства някое длъжностно лице. Освен това — добави тя с лукава, дяволита, викторианска усмивка, — той е заключен.
— Ще направите ли опит да познаете какво има в него, мис Марпъл? — попита инспекторът.
— Предполагам — каза мис Марпъл, — че вътре са сценичните костюми на Зобейда. Да ви донеса ли длето, инспекторе?
Скоро длетото си свърши работата. И двете жени ахнаха, когато капакът на куфара отскочи нагоре. Струящата през прозореца слънчева светлина освети това, което изглежда бе неизчерпаемо съкровище от скъпоценни камъни — червени, сини, зелени, оранжеви.
— Пещерата на Аладин — каза мис Марпъл. — Фалшивите камъни, които момичето е носело, докато танцува.
— Ха! — възкликна инспектор Крадок. — Че какво им е толкова ценното? Мислите ли, че си струва да бъде убит човек заради тях?
— Смятам, че е била голяма хитруша — каза мис Марпъл замислено. — Мъртва е, нали, инспекторе?
— Да, починала е преди три години.
— Притежавала е една изключително ценна огърлица — каза вглъбено мис Марпъл. — Дала я е да демонтират камъните й и после ги е пришила тук-там по сценичния си костюм, където всеки би ги взел за оцветени стъкълца. После се снабдила с точно копие на оригиналната огърлица и несъмнено именно то е било откраднато. Нищо чудно, че никога не се е появило на пазара. Крадците скоро са открили, че камъните са фалшиви.