— Тук има някакъв плик — каза Бънч, като разбута блестящите камъни.
Инспектор Крадок го взе от нея и извади отвътре два листа с вид на документи. Зачете на глас:
— „Брачно свидетелство на Уолтър Едмънд Сейнт Джон и Мери Мос“, това е истинското име на Зобейда.
— Значи са били женени — каза мис Марпъл. — Разбирам.
— А какъв е другият документ? — попита Бънч.
— Свидетелство за раждане на момиченце на име Джуъл.
— Джуъл? — извика Бънч. — Но, разбира се! Джуъл! Джил! Това било значи. Сега разбирам, защо е дошъл в Чипинг Клегхорн. Ето това се е опитвал да ми каже — Джуъл. Знаете ли, семейство Мънди от Лабърнъм Котидж гледат едно чуждо момиченце. Посветили са се изцяло на него. То им е като собствена внучка. Да, сега си спомням, името й е Джуъл, но те, разбира се, я наричат Джил. Преди две седмици мисис Мънди получи удар, а старецът се разболя от пневмония. Двамата щели да влизат в болница. Упорито се опитвах да намеря добър дом за Джил. Не бих искала да я приберат от социалните служби. Предполагам, че баща й е научил за това в затвора и успял да избяга, а после е взел куфара от старата шивачка, на която той или жена му са го били оставили. Предполагам, че щом скъпоценностите наистина са били на майката, сега детето ще може да се възползва от тях.
— И аз смятам така, мисис Хармън. Стига да са тук.
— О, няма къде другаде да бъдат — каза жизнерадостно мис Марпъл.
— Слава Богу, че се върна, скъпа — каза преподобният Джулиан Хармън, като топло поздрави жена си и въздъхна доволно. — Мисис Бърт винаги много се старае, когато те няма, но за обяд ми донесе някакви много чудати рибни кейкчета. Не исках да я обидя и затова ги предложих на Тиглат4, но дори той не ги пожела и се наложи да ги изхвърля през прозореца.
— Тиглат — каза Бънч, като погали котарака на викария, който мъркаше на коленете й — е много придирчив относно рибата, която яде. Често му казвам, че има много претенциозен стомах.
— А зъбът ти, скъпа? Отиде ли да го прегледат?
— Да — каза Бънч, — и не боля много, освен това пак отидох да видя леля Джейн…
— Милата старица — рече Джулиан. — Надявам се, че изобщо не е загубила способностите си.
— Ни най-малко — каза с усмивка Бънч.
На другата сутрин Бънч занесе нови хризантеми в църквата. Слънчевата светлина отново струеше през източния прозорец и Бънч застана на стълбите при олтара под разноцветната светлина. Много тихо, почти шепнешком тя изрече:
— Твоето момиченце ще бъде добре. Ще се погрижа за това. Обещавам.
После почисти църквата, промъкна се между пейките и коленичи за миг да се помоли, преди да се върне в дома си и да се нахвърли върху натрупалата се домакинска работа, която бе занемарила през последните два дни.
Странна шега
— А това — каза Джейн Хелиър, завършвайки представянето на гостите, — е мис Марпъл!
Тъй като бе актриса, тя умееше да привлича вниманието на аудиторията. Това бе блестяща кулминация, един изключително тържествен финал. В тона й едновременно се долавяха благоговение и триумф.
Странното бе, че обектът на това грандиозно представяне се оказа просто една мила, възрастна стара мома с малко претенциозно изражение. В очите на двамата млади, които току-що се бяха запознали с нея с любезното съдействие на Джейн, се четяха слисване и леко недоверие. Те изглеждаха приятни на вид. Момичето — Чармиън Страуд — бе стройна и тъмнокоса, а младежът — Едуърд Роситър — русокос, добродушен млад исполин.
Чармиън рече, задъхвайки се леко:
— О, страшно се радваме да се запознаем с вас!
В очите й обаче се четеше недоверие. Тя хвърли бърз, въпросителен поглед към Джейн Хелиър.
— Скъпа — каза Джейн, отвръщайки на погледа й, — тя е просто чудесна. Оставете всичко на нея. Казах ви, че ще я доведа тук и го направих. — После се обърна към мис Марпъл: — Убедена съм, че ще успеете да им помогнете. За вас няма да е трудно.
Мис Марпъл обърна ведрите си, светлосини очи към мистър Роситър.
— Няма ли да ми кажете — рече тя — за какво става дума?
— Джейн е наша приятелка — намеси се припряно Чармиън. — Ние с Едуърд сме в голямо затруднение. Джейн каза, че ако дойдем на нейното парти, тя щяла да ни запознае с човек, който е… който ще… който би могъл…