ХЕЛМЕР. Чувате ли, госпожо Линде? Тя танцува тарантелата си, има бурен успех… който беше заслужен… макар че изпълнението беше може би малко прекалено натуралистично, искам да кажа… малко по-натуралистично, отколкото, строго взето, трябва да отговаря на изискванията на изкуството. Все таки главното е… тя има успех, бурен успех. И след това да я оставя още горе? Да отслабя впечатлението? Да пази бог! Взех под ръка моето прелестно малко девойче от Капри… би трябвало всъщност да кажа: моето капризно малко девойче от Капри; една бърза обиколка из залата, един поклон на всички страни и — както се казва на езика на романите — прекрасният образ изчезва. Напускането винаги трябва да бъде ефектно, госпожо Линде. Но невъзможно ми е да накарам Нора да разбере това. Уф, колко е топло тука! (Захвърля доминото на един стол и отваря вратата към стаята си.) Как? Та тук е тъмно! Ах, да, естествено. Простете. (Влиза вътре и запалва няколко свещи.)
НОРА (шепне бързо и задъхано). Е?!
ГОСПОЖА ЛИНДЕ (тихо). Приказвах с него.
НОРА. И?…
ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Нора… ти трябва да кажеш всичко на мъжа си.
НОРА (беззвучно). Знаех.
ГОСПОЖА ЛИНДЕ. От страна на Крогстад няма какво да се страхуваш; но ти трябва да говориш.
НОРА. Аз няма да говоря.
ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Тогава ще говори писмото.
НОРА. Благодаря ти, Кристина; сега зная какво трябва да сторя. Пет! (Хелмер се връща.)
ХЕЛМЕР. Е, госпожо Линде, възхитихте ли й се?
ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, и искам вече да кажа лека нощ.
ХЕЛМЕР. Толкова скоро? Ваше ли е това плетиво?
ГОСПОЖА ЛИНДЕ (прибира го). Да, благодаря. Нас-малко щях да го забравя.
ХЕЛМЕР. Значи, вие плетете?
ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, разбира се.
ХЕЛМЕР. Знаете ли, би трябвало повече да везете.
ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Така ли? Защо?
ХЕЛМЕР. Защото изглежда много по-красиво. Погледнете само: стиснатите мишци… иглите, които се движат нагоре и надолу… има нещо китайско в тая работа… Шампанското, което ни поднесоха, беше наистина блестящо.
ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Лека нощ, Нора… и не бъди вече своенравна.
ХЕЛМЕР. Добре казано, госпожо Линде.
ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Лека нощ, господин директоре. (Хелмер я изпраща до вратата.)
ХЕЛМЕР. Лека нощ, лека нощ; надявам се, че ще се приберете спокойно у дома. На драго сърце бих ви… но вие нямате дълъг път.
(Госпожа Линде излиза; той заключва вратата и се връща.)
Най-сетне се отървахме от нея. Ужасно отегчителна особа!…
НОРА. Не си ли много уморен, Торвалд?
ХЕЛМЕР. Не, ни най-малко.
НОРА. Не ти се и спи?
ХЕЛМЕР. Никак; наопаки, чувствувам се извънредно бодър. А ти? Ти на всеки случай изглеждаш уморена и жадна за сън.
НОРА. Да, много съм уморена. Скоро ще си легна.
ХЕЛМЕР. Виждаш ли, виждаш ли?! Значи, все пак беше правилно от мене, че не останахме по-дълго.
НОРА. Ах, всичко, каквото вършиш ти, е правилно.
ХЕЛМЕР (целува я по челото). Сега моята чучулига говори като разумен човек. Я кажи: забеляза ли колко весел беше Ранк тази вечер?
НОРА. Така ли? Весел ли беше? Аз въобще не съм приказвала е него.
ХЕЛМЕР. Аз също почти никак; но много отдавна не бях го виждал в такова добро настроение. (Поглежда я за миг; после се приближава до нея.) Хм… все пак прекрасно е да се върне човек между своите четири стени… съвсем сам с тебе… О ти, възхитителна, прелестна женице!
НОРА. Не ме гледай така, Торвалд!
ХЕЛМЕР. Да не гледам най-скъпото си благо? Да не гледам цялото това великолепие, което ми принадлежи… само на мене, всецяло и изключително на мене?
НОРА (отива на другата страна на масата). Тази вечер не бива да ми говориш така.
ХЕЛМЕР (върви подире и). Тарантелата още ти е в кръвта, виждам. А това те прави още по-прелъстителна. Слушай! Гостите се разотиват вече. (По-тихо.) Нора, скоро цялата къща ще утихне.
НОРА. Да, надявам се.
ХЕЛМЕР. Нали, моя единствена, любима Нора? Ах, знаеш ли… когато съм така в общество с тебе… знаеш ли защо тогава приказвам толкова малко с тебе, защо стоя далече от тебе и само сегиз-тогиз крадешком ти хвърлям някой поглед? Знаеш ли защо го правя? Защото тогава си въобразявам, че си ми тайна любовница, тайна млада годеница, и никой не подозира, че между нас двамата има някаква тайна.
НОРА. Да, да, да; зная, че всички твои мисли са при мене.
ХЕЛМЕР. И когато после си тръгваме, и аз намятам шала върху твоите крехки, момински рамене… върху тая дивна шия… тогава си представям, че си моя млада невеста, че тъкмо се връщаме от черквата, че за първи път те отвеждам в жилището си, че за първи път ще бъда насаме с тебе… съвсем насаме с тебе, младата, тръпнеща хубавица! Цялата тази вечер копнеех само за тебе. Когато те видях да лудуваш тъй съблазнително в тарантелата… кръвта ми започна да кипи; не можех да издържам повече… и затова те доведох толкова рано у дома…