Робърт Хайнлайн
Кукловодите
На Лъртън Бласингъм
Всички събития в тази книга са изцяло плод на въображението на автора и нямат никаква връзка с лица и събития от реалния живот.
I
Бяха ли те наистина интелигентни? Сами по себе си, имам предвид? Не зная и не мисля, че някога ще узнаем.
Ако не са били, надявам се да не доживея до деня, в който ще си имаме работа с подобни твари, които наистина са интелигентни. Защото зная, кой ще бъде потърпевшият. Аз. Вие. Така нареченото човечество.
За мен цялата работа започна рано-рано сутринта на 12 юли — телефонът иззвъня настойчиво, с вибрации, способни да свалят кожата от черепа ми. (В нашия Отдел използваме малко по-особени телефони: капсулата е хирургически имплантирана под кожата някъде зад лявото ухо — използва се костна звукопроводимост). Започнах да се опипвам, после се сетих, че бях оставил самия телефон в якето, а него — в другия край на стаята.
— Добре де — изръмжах, — чух вече. Изключи идиотския звънец!
— Тревога — чу се глас в ухото ми. — Веднага се яви в Отдела.
Обясних му какво да направи с тревогата.
— Веднага се яви при Стария — настоя гласът.
Това беше друго нещо. Отговорих: „Тръгвам!“ и скочих от леглото така рязко, че ми притъмня пред очите. Хукнах към банята, там си бих една доза „Джиро“ и пуснах виброшейка, докато стимулаторът попроясни съзнанието ми. Излязох нов човек — или добра имитация на такъв — и пътем нахлузих якето.
Влязох в Отдела през тоалетна кабина от спирка на метрото „Макартър“. Няма да намерите телефоните и адреса на Отдела в указателя. Всъщност, той не съществува. Един от другите входове е през затънтено магазинче с табела „Редки марки и монети“. И там не се опитвайте да влезете — ще ви пробутат „оригинал“ на „Черното пени“.
И въобще — не се опитвайте да ни откриете. Нали ви казах, че не съществуваме!
Има едно нещо, което никой държавен глава не знае и това е доколко добри са разузнавателните му служби. Може да го узнае едва ако те се провалят. Точно това се стреми да предотврати нашият Отдел. Ние сме раираните тиранти на чичо Сам — държим панталоните му да не паднат. В ООН никога не са чували за нас. Предполагам, че в ЦРУ също. Единственото, което наистина зная, е свързано с подготовката, която получих и задачите, които ми дава Стария. Те са доста интересни — особено ако не ти пука къде спиш, какво ядеш, колко ще живееш и подобни дреболии. Ако имах капка ум в главата, досега да съм напуснал и да съм си намерил нормална работа.
Само че тогава нямаше да работя за Стария. Това ме задържаше.
Но не защото ни глезеше. Напълно в стила му беше да заяви: „Момчета, трябва да наторим този дъб. Я скочете в дупката до него, а аз ще ви зария.“ И ние бихме скочили. Всеки от нас. А Стария би ни заровил живи, стига по негова преценка да имаше примерно 53 процента вероятност този дъб да е Дървото на свободата.
Той стана и закуцука да ме посрещне. На лицето му имаше измъчена усмивка. Големият гол череп и забележителният римски нос го правеха да изглежда като нещо средно между инквизитор и палячо.
— Здравей, Сам — каза той. — Съжалявам, че те събудих.
Съжалявал бил! Дрън-дрън!
— Без друго имах път насам — отвърнах. — Нищо, че съм в отпуск.
— Е, да те пратя тогава на почивка.
Знаех ги аз неговите почивки, затова не се хванах на въдицата.
— Значи се казвам Сам — промърморих. — А какво ли ще да е фамилното ми име?
— Кавано. А аз съм твоят чичо Чарли. Чарлз М. Кавано, пенсионер. Запознай се със сестра си Мери.
Бях забелязал, че сме трима в стаята, но Стария умееше да задържа вниманието на другите върху себе си толкова, колкото му беше изгодно. Едва сега погледнах „сестра си“. После я погледнах отново. Струваше си.
Ясно ми беше защо е решил да сме брат и сестра — това щеше да му спести някои неприятности по време на задачата. Агентът в никакъв случай не бива да излиза извън рамките на легендата, която е приел. Значи трябваше да се отнасям с нея като със сестра — мръсен номер, няма що!
Тя беше висока и стройна, и си имаше всичко. Красиви крака. Широки — за жена — рамене. Огненочервена дълга коса и типичният за рижите леко издължен череп. Лице, по-скоро симпатично, отколкото красиво. И поглед, който ме преценяваше, сякаш бях роб за продан.
Идваше ми да разперя опашка и да започна любовния танц на пауните. Явно е било изписано по лицето ми, защото Стария каза:
— Спокойно, Сами. Двамата със сестричката, естествено се обичате — но само като братче и сестричка. Бъди добро момче.
— О, Господи — погледнах аз „сестричката“. — Така да бъде. Здравей, сестричке. Радвам се, че се запознахме.