Отказах се и намерих стая за през нощта.
IV
Когато се събудих, вече се бе смрачило. Погледнах навън и видях, че столицата се готвеше за нощния си живот. Реката правеше широк завой около Мемориала. По-нагоре по течението, извън границите на окръга, слагаха флуорисцин във водата и реката в града сияеше в розово, кехлибарено, яркозелено и пламтящо червено. Върху цветовете се носеха увеселителни корабчета, пълни с наслаждаващи се на живота двойки.
На сушата тук-там проблясваха построените между по-старите сгради прозрачни куполи, които придаваха на града странен приказен вид. В източната част, където някога е паднала бомбата, нямаше стари сгради и тя приличаше на гигантска кошница с осветени отвътре великденски яйца.
Виждал съм столицата нощем по-често от повечето хора и може би затова не съм се замислял много за нея. Но тази нощ изпитвах чувството, че я виждам за последен път. Не от красотата й ми се сви гърлото, а от мисълта, че под тези светлини живееха хора, всеки със своята индивидуалност; Всички вършеха обичайните си дела, обичаха се, караха се, сдобряваха се — каквото си искат, по дяволите! Както се казва, всеки си живееше живота и никой не се страхуваше от предстоящото.
Мислех за тези хора — как за гърба на всеки се е залепил по един плужек и го кара да движи ръцете и краката си, да говори думите и въобще да върши всичко, което той, плужекът, желае.
Тържествено обещах пред себе си, че ако паразитите спечелят, ще направя така, че да съм мъртъв преди да ме е възседнал някой от тях. Това не е сложно за един агент — достатъчно е да си отхапя нокътя, а съществуват и други начини, ако съм с вързани ръце. Стария се бе погрижил за всякакви случаи.
Но не с такава цел, както много добре ми бе известно. Негова — а и моя — работа беше да се грижим за безопасността на хората, а не да бягаме с подвита опашка, щом стане напечено.
Обърнах се. Дяволска работа, чудех се какво да правя. Реших, че това, което ми е нужно, е компания. В стаята имаше стандартния за всички хотели каталог на „бюрата за придружителки“ и „агенции за модели“. Прелистих го, но не след дълго го затръшнах. Не ми трябваше някаква си там мацка, а едно точно определено момиче. Но не знаех къде да го открия.
Винаги нося със себе си едно флаконче от таблетките „темпус фугит“, защото човек никога не знае кога ще му се наложи да пораздруса рефлексите си. Противно на някои твърдения, хапчетата „темпус“ не предизвикват пристрастяване.
Въпреки това един пурист би казал, че злоупотребявам с тях, тъй като се е случвало да ги ползвам понякога, за да стане някой еднодневен отпуск с продължителност около седмица. Харесваше ми леката еуфория, която причиняват тези хапчета. Основното им въздействие, разбира се, е да разтеглят субективното време десет, а и повече пъти — все едно насичат времето на по-фини парченца, за да преживеете повече от останалите за едно и също календарно и астрономическо време. Естествено, зная за ужасния случай с младежа, който починал от старост за един месец поради непрекъснато вземане на таблетки, но аз го правя наистина рядко.
А той може и да е бил прав. Изживял е дълъг и щастлив — можете да се обзаложите, че е бил щастлив — живот, след което е умрял щастлив. Какво от това, че слънцето е изгряло само тридесет пъти през живота му? Кой би могъл да каже какви са правилата за идеалния живот? И нима някой е седнал да следи какво прави всеки от нас?
Седях си, гледах флакончето и без да искам изчислих, че имам поне за „две години“. Можех да се завра в дупката си и да тегля една майна на света…
Извадих две хапчета и налях чаша вода. После прибрах хапчетата, излях водата и взех оръжието и телефона. Излязох от хотела и се запътих към библиотеката на Конгреса.
По пътя се отбих в един бар, за да видя поредната емисия новини. Нямаше нищо от Айова, но кога ли е имало?
Отидох в каталожната зала на библиотеката, сложих чифт „мигалки“ и започнах да търся това, което ми беше нужно. „Летящи чинии“, „Летящи дискове“, „Проект чиния“, „Светлини в небето“, „Космическа дифузна теория за произхода на живота“ и още две дузини псевдонаучни трудове и скудоумици. Как да отделя зърното от плявата? И гайгеров брояч не можеше да ми помогне, защото „зърното“ по всяка вероятност беше семантично закодирано по начин, не по-разбираем от басните на Езоп или мита за изчезналата Атлантида.