Въпреки това след около час разполагах с купчина селекторни карти. Подадох ги на весталката зад бюрото и зачаках да ги пъхне в машината. След малко се появи резултатът:
— Голяма част от филмите, които желаете, в момента са заети. Останалите можете да получите в зала 9-А. Ето там се намира асансьорът.
В зала 9-А имаше само един читател, който каза, след като ме видя:
— Виж ти! Как ме откри? Бих се заклела, че съм успяла да ти се изплъзна.
— Здравей, Мери — бе моят отговор.
— Здравей — чак сега каза тя. — Виж какво, все още не желая да ме свалят, а и имам много работа, така че…
— Слушай, самодоволна патко — ядосах се аз, — колкото и да ти се вижда странно, не съм дошъл тук заради иначе без съмнение хубавото ти тяло. Случва се и аз да имам работа. Веднага щом пристигнат ролките ми, се омитам оттук. Ще си потърся друга зала — ергенска!
Вместо да избухне, тя тутакси омекна.
— Дължа ти извинение, Сам. Една жена е принудена да слуша едно и също хиляди пъти. Седни, моля те.
— Не — отвърнах, — благодаря, но няма да остана. Действително имам работа.
— Остани — настоя тя. — Прочети това. Ако преместиш ролките от стаята, в която са изпратени, ще изгорят дузина схеми на сортировъчната машина, а главният оператор ще получи сърдечен удар.
— Като свърша, ще ги върна.
Тя хвана ръката ми и усетих, как по нея се разлива топлина.
— Моля те, Сам. Извини ме.
Седнах и се ухилих.
— Нищо на света не би могло да ме накара да изляза. Не възнамерявам да сваля очи от теб, докато не ми кажеш твоя телефонен код, домашен адрес и истинския цвят на косата ти.
— Глупчо — каза меко тя. — Никога няма да научиш нито едно от тези неща — и демонстративно се обърна към визьора на проектора, сякаш не съществувах.
Тръбата за пневмодоставка каза „пльок“ и в кошчето се изсипаха поръчаните от мен ролки. Сложих ги на масата до другия проектор. Една от тях се търкулна към тези на Мери и ги разпиля. Вдигнах тази, която мислех, че е моята и я погледнах отдолу — но там бяха написани единствено серийния номер и комбинация от точки, познаваеми само за селектора. Обърнах я, прочетох етикета и я поставих при другите.
— Хей, тази е моя — каза Мери.
— Дрън-дрън — казах, колкото се може по-учтиво.
— Моя е. Точно тя ми трябва сега.
По-добре късно, отколкото още по-късно. Схванах очевидното. Мери не бе дошла тук, за да изследва развитието на обувната промишленост. Прочетох етикетите на още няколко от нейните филми.
— Значи затова всичко, което потърсих, се оказа заето. Но си пропуснала това-онова — подадох й листа с моя избор.
Тя го погледна, засмя се и попита:
— Ще си ги разделим ли или ще ги гледаме заедно?
— Първо на половина, за да отделим боклука, а след това заедно ще гледаме това, което остане — реших аз. — А сега на работа.
Дори след като бях видял паразита на гърба на бедния Барнз и Стария ме бе уверил, че наистина е кацнала „летяща чиния“, не бях подготвен да срещна цял куп доказателства в обществената библиотека. Да можеше да ми падне сега Дигби, щях да му покажа аз един оценителен интеграл! Доказателствата бяха неопровержими: Земята е била посещавана от чужди космически кораби и това е ставало нееднократно.
Първите съобщения за „летящи чинии“ далеч предхождаха нашия собствен прощъпулник в космоса. Някои датираха от седемнадесети век, а имаше и по-стари, но беше невъзможно да се прецени нещо, написано във време, когато под „наука“ се е разбирало цитиране на Аристотел. Първите систематизирани данни идваха от четиридесетте и петдесетте години на двадесети век; следващият „бум“ бе през осемдесетте на същия век. Забелязах едно повторение през тридесетина години — статистическият анализ би могъл да изкара нещо от това.
„Летящите чинии“ бяха свързани с „мистериозните изчезвания“ не само защото и двете попадаха в обща категория с морските змии, кървавите дъждове и други подобни небивалици. В много документирани случаи пилоти са преследвали „чиниите“ и не са се завръщали. Стандартното официално заключение в тези случаи бе „катастрофа в пустинна местност — останките не са открити“, но това не звучеше особено убедително в моите уши.
Имах още една догадка и се опитах да проверя дали мистериозните изчезвания също не се повтарят в тридесетгодишен цикъл и, ако е така, дали той не е синхронен с цикъла на обектите в небето.
Не можах да направя сигурно заключение; данните бяха твърде много и с малка флуктуация — голям брой хора изчезват всяка година по какви ли не причини. Но данни за населението се пазят от много години, макар част от тях да са били унищожени през бомбардировките. Отбелязах си да поискам да им бъде направен професионален анализ.