Двамата с Мери едва ли си разменихме и три думи през тази нощ. Накрая станахме и се протегнахме, след което се наложи да заема на Мери малко дребни, за да плати на машината ролките, на които бе водила бележки (защо жените никога не носят дребни?). Естествено, платих и моите.
— Е, каква е присъдата — попитах.
— Чувствам се като врабче, което е построило гнездото си в края на водосточна тръба.
Цитирах стиха докрай и добавих:
— И отново ще постъпим така — няма да се научим на нищо и пак ще го построим там.
— О, не! Сам, трябва да направим нещо! Всичко съвпада — този път те имат намерение да останат.
— Може би. Аз съм на същото мнение.
— Добре, но какво да направим?
— Съкровище, време е да научиш, че в страната на слепите и на едноокия не му е адски весело.
— Не бъди циничен. Нямаме време.
Вече се зазоряваше и библиотеката бе почти пуста.
— Знаеш ли какво — казах аз, — дай да вземем отнякъде едно буре бира, да го дотъркаляме до хотелската ми стая, да си пийнем хубаво и да обсъдим положението.
— Само че не в твоята стая — поклати глава тя.
— По дяволите, нали сме по работа!
— Ще отидем в моя апартамент. Няма и триста мили от тук. Хем ще приготвя закуска.
Сетих се каква бе основната цел в живота ми и се ухилих:
— Това е най-умното нещо, което чувам през тази нощ. Защо не в хотела? Ще спестим половин час път.
— Не искаш ли да дойдеш в апартамента ми? Няма да те ухапя.
— Надявах се на противното. Всъщност учудва ме внезапната промяна на решението ти.
— Е… може би искам да ти покажа мечите капани около леглото си. Или да ти докажа, че съм добра готвачка — на бузите й се появиха трапчинки: единственият знак, че се е засмяла.
Спрях едно такси и отидохме в апартамента й.
Тя го претърси внимателно, след като влязохме и после ми каза:
— Обърни се. Искам да видя гърба ти.
— Но защо…
— Обърни се!
Послушах я. Тя опипа внимателно гърба ми и след това нареди:
— А сега ти мен!
— С удоволствие!
Въпреки шегата, проверих внимателно — знаех колко важно беше това. Под дрехите й имаше единствено женска плът и подбрани екземпляри смъртоносна железария.
Тя се обърна с лице към мен и въздъхна облекчено.
— Ето защо не исках да отидем в твоя хотел. Сега знам, че сме в безопасност — за първи път, откакто видях онази твар на гърба на горкия Барнз. Този апартамент е сигурен; изключвам вентилацията и го запечатвам като банков сейф всеки път, когато изляза.
— А отдушниците за климатичната инсталация?
— Не съм я включила; вместо нея ще отворя една от резервните бутилки… Както и да е, какво би желал да хапнеш?
— Чудех се може ли да се уреди нещо за стек „алангле“?
Можеше. Докато дъвчехме, хвърляхме по едно око на новините. Все още нищо от Айова.
V
Не успях да видя мечите капани — тя заключи вратата на спалнята си. След три часа ме събуди и направихме втора закуска. Запалихме цигари и аз изключих стереовизора. Показваха кандидатките за „Мис Америка“. В нормално време бих наблюдавал това с интерес, но сега ми се струваше маловажно, след като никоя от участничките не бе със закръглени рамене, а и облеклото им определено не беше достатъчно, за да се скрие под него паразит.
— Е? — казах.
Мери отвърна:
— Трябва да подредим всички факти и да натрием с тях носа на президента.
— Как?
— Трябва отново да го видим.
— Как? — повторих аз.
Тя не намери отговор.
— Има само един начин: чрез Стария — казах аз.
Позвъних, като използвах и двата кода, за да може и Мери да чува. След малко получих отговор:
— Първи заместник Олдфийлд. Слушам.
— Търся Стария.
Кратка пауза и след нея:
— Лично или служебно?
— По-скоро лично.
— Не мога да ви свържа по личен въпрос, а служебните ги поемам аз.
Прекъснах връзката, за да не му покажа колко ругатни мога да избълвам за десет секунди. После набрах друг код. Това беше специалният код на Стария, който със сигурност би го вдигнал и от гроба — но би изпратил там агента, позвънил без основание.
Той избълва с една повече от мен. На единадесетата секунда се включих и аз:
— Шефе, става дума за Айова…
— Да? — бързо утихна той.
— Двамата с Мери прекарахме една чудесна нощ, ровейки за данни в библиотеката. Трябва да ги обсъдим с теб.
Нови десет секунди, след които ме посъветва да ги дам в „Анализ“ и добави, че не би се отказал да изяде ушите ми за обяд.