— Шефе! — троснах се аз.
— Ъ?
— Ако искаш да избягаш от всичко това, ние да не сме по-глупави. Считай, че двамата с Мери подаваме оставка в момента. Говоря сериозно.
Мери повдигна вежди, но не каза нищо. Последва дълга пауза и Стария се обади с уморен глас:
— Хотел „Палмгейт“, Маями Бийч.
— Там сме.
Поръчах такси и се качихме на покрива. Казах на шофьора да мине над океана, за да не се туткаме из натоварения трафик над Каролина и показахме добро време.
Стария се бе излегнал на плажа, гледаше навъсено и си играеше с пясъка, докато ние докладвахме. Бях взел и портативен проектор, за да може сам да види бележките ни от библиотеката.
Когато чу за тридесетгодишния цикъл, той се пооживи, а щом споменах за съмненията си за евентуална връзка на този цикъл с изчезванията, той звънна в Отдела:
— Свържи ме с „Анализ“… Питър, ти ли си? Здрасти. Шефът е. Искам диаграма на неизяснените изчезвания от 1800 година до сега. Ъ? Ще изгладиш известните фактори и ще махнеш постоянната съставка. Трябват ми скоковете и спадовете. За кога ли? За преди два часа; още ли не си започнал?
Той стана, взе бастуна си и каза:
— Е, хайде пак на хорото.
— В Белия дом ли? — нетърпеливо попита Мери.
— Не задавай детински въпроси. Не сте събрали нищо, с което да убедим президента да промени мнението си.
— А тогава къде?
— Не зная. Млъкнете и двамата, щом не можете да кажете нещо разумно.
Стария бе дошъл с кола и на връщане карах аз. След като включих на автопилот, казах:
— Шефе, мисля, че имам идея как да убедим президента.
Той изсумтя.
— Слушай сега — продължих. — Изпращаш двама агенти там, мен и някой друг. Другият носи портативна стереокамера и не отделя обектива от мен. А твоята работа е да накараш президента да види заснетия материал.
— А ако нищо не се случи?
— Ще направя така, че да се случи. Отивам на мястото, където се е приземил корабът, и то с рогата напред. Ще пратим снимки в едър план право в Белия дом. След това — в кабинета на Барнз, за да поразголя малко закръглени рамене. Ще късам ризи пред камерата и толкова. Никакъв финес — ще удрям с големия чук.
— Предполагам известно ти е, че нямаш повече шансове от мишка на събрание на котките?
— Не съм убеден. Доколкото видях, тези твари не притежават свръхчовешки способности. Ограничени са от това, което е в състояние да направи възседнатият от тях човек. Нямам желание да ставам мъченик. Пък и каквото и да стане, все ще получиш някаква картина.
— Хм…
— Може и да стане — обади се Мери. — Аз ще бъда другия агент. Мога…
— Не — казахме двамата със Стария в един глас. Изчервих се; това не спадаше към моите прерогативи. Мери продължи. — Исках да кажа, че е логично да отида аз, тъй като мога да разпознавам хората с паразити.
— Не — повтори Стария. — Там, където ще отиде той, всички ще имат паразити… поне до доказване на противното. Освен това, за теб имам друга работа.
Тя трябваше да замълчи, но не го стори.
— Какво по-важно от това?
— Глася те за телохранител на президента — спокойно отвърна Стария.
— О — тя помисли малко. — Шефе, не съм уверена, че ще мога да разпозная жена по този начин. Просто, ъ-ъ-ъ… не ме бива за това.
— Ще се отървем от секретарките му. И, Мери… ще наблюдаваш и него.
Тя помисли върху казаното.
— А ако установя, че въпреки всички мерки, на гърба му има плужек?
— Ще направиш необходимото, вицепрезидентът ще наследи поста, а теб ще те разстрелят за държавна измяна. А сега за мисията. Джарвис ще снима с камерата, а с вас ще дойде и Дейвидсън за охрана. Докато Джарвис те следи с обектива, Дейвидсън ще го пази… а ти трябва да хвърляш по едно око и към двамата.
— Мислиш ли, че ще излезе нещо, а?
— Не, но какъв да е план е по-добър от бездействието. Може да успеем да пораздвижим нещата.
Джарвис, Дейвидсън и аз потеглихме за Айова, а Стария — за Вашингтон. Преди да тръгнем, Мери ме отведе настрани, хвана ме за ушите, целуна ме и каза:
— Сам… върни се.
От което се разчувствах като петнадесетгодишен.
Дейвидсън приземи колата на пътя след мястото, където бях видял срутения мост. Аз играех навигатор, като се ръководех по една карта, на която бе отбелязано точното място на приземяването на истинския кораб. Мостът беше добър ориентир. На триста ярда източно от предполагаемото място слязохме от пътя и минахме през храстите за по-пряко. Стигнахме до мястото, но там нямаше нищо — само обгорена земя. Слязохме от колата, за да разгледаме пейзажа.
И супердетектив не би могъл да докаже, че тук е кацала летяща чиния — пожарът бе унищожил всички следи.