Джарвис все пак засне всичко наоколо, но ми стана ясно, че плужеците отново поведоха в резултата. На връщане към колата се натъкнахме на възрастен фермер; съгласно инструкциите, спряхме на прилично разстояние от него.
— Бая пожарец, а? — отбелязах аз.
— Има си хас — съгласи се печално той. — Погуби две от най-млечните ми крави, горките добичета. Вие, момчета, репортери ли сте?
— Да — отвърнах, — но май са ни пратили за зелен хайвер.
Щеше ми се Мери да беше тук. Този човек беше може би с природно закръглени рамене. Но ако Стария беше прав за космическия кораб — а той беше прав — тогава този невинно изглеждащ човечец би трябвало да знае за него, а той не каза нищо. Ерго, беше обладан.
Трябваше да го направя. Тук беше много по-лесно да пленим паразита и да го покажем по канала в Белия дом, отколкото сред тълпата. Хвърлих един поглед към моите хора; и двамата бяха нащрек. Джарвис не спираше да снима.
Когато фермерът се обърна, му подложих крак. Още преди да падне, бях на гърба му и разкъсвах ризата. Джарвис се приближи, за да хване едър план. Разголих гърба на фермера, преди той да успее да гъкне.
Гърбът му наистина беше гол — нито паразит, нито следа от такъв. Нито пък по цялото му тяло — проверих навсякъде.
Помогнах му да се изправи и се опитах да му почистя дрехите — целите бяха покрити с пепел. Извиних му се искрено. Той целият трепереше от гняв.
— Вие, млади… — дори не успя да намери дума, достатъчно ругателна за нас. Изгледа ни и устата му потръпна от отвращение. — Ще се оплача на шерифа от вас! А ако бях двадесет години по-млад, щях да измета земята и с трима ви!
— Повярвай, старче, стана грешка — продължих да се извинявам аз.
— Грешка ли? — гласът му затрепери, сякаш щеше да заплаче. — Връщам се от Омаха; заварвам фермата изгоряла, половината добитък мъртъв, а зетят никакъв го няма. Идвам да видя какво дирят някакви непознати посред земята ми и те за малко да ме разкъсат на парчета. Накъде отива светът?
Струва ми се, че можех да отговоря на последния въпрос, но се сдържах. Опитах се да му дам пари като компенсация на унижението, но ги изби от ръката ми на земята. Оттеглихме се с подвита опашка.
Чак в колата Дейвидсън ме попита:
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Аз мога да сгреша — отвърнах свирепо, — но да си чувал някога Стария да е грешил?
— М-м-м… не. А сега накъде?
— Към Де Мойн. Студиото на местната стереовизия. Там няма да има грешка.
Пазачът на градските врати на Де Мойн се поколеба, като ни видя. Погледна в бележника си и след това номера на колата.
— Шерифът е обявил, че вашата кола се издирва — съобщи ми той.
— Отбийте вдясно.
— Вдясно, вдясно — съгласих се аз, дадох тридесетина фута назад и след това напред с пълна газ. Колите на Отдела имат здрава броня отпред и са доста издържливи, което се оказа полезно; бариерата също не беше направена от кашкавал. Не намалих и след като я преминахме.
— Интересно — замечтано каза Дейвидсън. — Все още ли знаеш какво правиш?
— Стига си плямпал — срязах го. — Разберете добре и двамата: малко вероятно е да се измъкнем. Но трябва да направим нужните снимки.
— Както кажеш, шефе.
И да е имало преследвачи, останали са доста назад. Спрях рязко пред студиото и мигом изскочихме от колата. Никакви преструвки от типа „чичо Чарли“. Окупирахме първия асансьор и — нагоре. Слязохме на етажа на Барнз, като оставихме вратата на асансьора отворена. Секретарката във външната стая се опита да ни спре, но бе изблъскана. Опитах да отворя вратата към самия кабинет, но тя бе заключена. Обърнах се към секретарката:
— Къде е Барнз?
— Кой го търси, моля? — отвърна тя с учтивостта на риба.
Погледнах раменете й. Имаше малка гърбица. Господи, казах си, тази трябва да е. Тя беше тук, когато убих Барнз. Наведох се към нея и повдигнах блузата й. Прав бях. Не можеше да не съм. За втори път виждах паразит.
Тя се съпротивляваше; драскаше с нокти и се опитваше да хапе. Парализирах я с удар по врата — за малко да докосна плужека. Завъртях я с лицето надолу. Изревах:
— Джарвис! Давай едър план.
Идиотът му с идиот нещо човъркаше камерата, обърнат с гръб към мен. Изправи се и каза:
— Не бачка! Нещо е изпушило.
— Ами смени го, бе! Бързо!
Една стенографка в другия край на стаята се изправи и стреля по камерата. Улучи. Дейвидсън я изгори секунда след това. Сякаш по даден знак шест други се нахвърлиха срещу него. Явно нямаха оръжие.
Все още държах секретарката и стрелях от мястото си. Улових с периферното зрение някакво движение зад гърба си; обърнах се и видях Барнз — Барнз „номер две“ — да отваря вратата. Прострелях го в гърдите, за да уцеля и тварта, която знаех, че е на гърба му. Отново се обърнах към касапницата.